Стивън Кинг - То

— Ти друго и не можел да хваща, сеньоррр — дружелюбно подметна Ричи и млъкна.

Бен търпеливо очакваше безумните преживелици в изоставената къща да избледнеят като сън. Всичко ще се отдалечи и ще рухне на парчета, както става с кошмарните сънища , помисли той. Събуждаш се задъхан и потен, но петнайсет минути по-късно вече не помниш даже какво си сънувал.

Ала този път не беше така. В паметта му се съхраняваха ясни и точни спомените за всичко, което бе станало откакто успя да се провре в мазето до мига, в който Бил изби кухненския прозорец със стария стол, за да се измъкнат навън. Не беше сън. Засъхналата кръв по гърдите и корема не беше сън, независимо дали майка му щеше да я види или не.

Най-сетне Бевърли се изправи.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Искам да се преоблека преди мама да си дойде. Ако види, че съм с момчешка риза, ще ме убие.

— Ша та убива, сеньоррита — потвърди Ричи, — ама ша та убива бавно .

— Бибип, Ричи.

Бил я гледаше замислено.

— Ще ти върна тениската, Бил — добави тя.

Бил махна с ръка в знак, че не бърза.

— Няма ли да имаш неприятности? Че се прибираш у дома без риза.

— А-хха-ми. Т-те и-ххи-общо не з-забелязват т-там ли съм, ня-хха-ама ли ме.

Тя кимна и прехапа пухкавата си долна устна. Беше красива и малко по-висока от обичайното за своите единадесет години.

— Какво ще правим тепърва, Бил?

— Н-не зъ-зъ-знам.

— Не е свършило, нали?

Бил поклати глава.

— Сега То ще иска да ни очисти повече от когато и да било — каза Бен.

— Пак ли сребърни топчета? — запита го тя.

Той откри, че едва има сили да срещне нейния поглед. Обичам те, Бевърли… остави ми поне това. Вземи Бил, вземи света, вземи каквото поискаш. Само ми остави това, позволи ми да те обичам и сигурно ще ми стигне.

— Не знам — каза Бен. — Бихме могли, но…

Той провлачи последната дума и сви рамене. Не можеше да изкаже какво усеща, просто нямаше думи да го изрази — че всичко прилича на филм за чудовища, обаче всъщност не е така. Мумията, която бе видял, изглеждаше някак различна… и тъкмо разликите потвърждаваха нейната реалност. Същото беше и с върколака — Бен можеше да го потвърди, защото бе видял чудовището в ужасяващо близък план, какъвто не предлага нито един филм, та бил той и обемен; бе заровил ръце в жилавата сплъстена козина на То, бе видял ярко оранжево петънце (като помпон!) в едно от зелените му очи. Тия неща бяха… бяха… като сънища, превърнати в реалност. А щом сънищата се превърнат в реалност, спящият губи власт над тях и те стават независими, убийствени твари, способни на самостоятелни действия. Сребърните топчета им помогнаха, защото и седмината бяха обединени във вярата, че ще стане така. Но не го бяха убили. А следващия път То щеше да ги нападне под някаква нова форма, върху която силата на среброто няма власт.

Сила и власт, сила и власт , мислеше Бен, гледайки Бевърли. Вече можеше да я гледа; тя отново се взираше в очите на Бил и двамата сякаш забравяха всичко на света. Това трая само миг, ала за Бен беше цяла вечност.

Всичко опира дотам — сила и власт. Аз обичам Бевърли Марш и тя има власт над мене. Тя обича Бил Денброу и той има власт над нея. Но… мисля, че и той започва да я обича. Може би заради лицето й когато каза, че е момиче. Или защото зърна гърдите й за секунда. Или просто заради тая невероятна красота, която придобива понякога под слънчевите лъчи. Няма значение. Но щом започва да я обича, значи тя придобива власт над него. Супермен има сила и власт винаги, стига да не попадне край минерала криптонит. Батман има сила и власт, макар че не може да лети и да вижда през стените. Мама има власт над мене, а шефът на фабриката има власт над нея. Всеки има по мъничко власт… освен може би дечурлигата и бебетата.

После той си помисли, че дори и бебетата имат власт — те могат да плачат докато на човек просто му писне и трябва да стори нещо, за да ги утеши.

— Бен? — отново го погледна Бевърли. — Езика ли си глътна?

— А? Не. Мислех за силата. Силата на сребърните топчета.

Бил го изгледа втренчено.

— Тъ-тъ-то… — започна Бил, после млъкна. По лицето му плъзна неясно, замислено изражение.

— Наистина трябва да бягам — каза Бевърли. — Пак ще се видим, нали?

— Дадено, отскочи утре насам — каза Стан. — Ще чупим и другата ръка на Еди.

Всички се разсмяха. Еди шеговито замахна с инхалатора срещу Стан.

— Довиждане тогава — каза Бевърли и се измъкна от къщичката.

Бен погледна Бил и видя, че той не се е присъединил към общия смях. Лицето му си оставаше замислено и Бен знаеше, че сега човек трябва да го повика три-четири пъти преди да чуе. Знаеше за какво мисли Бил; сам щеше да мисли за същото през идващите дни. Разбира се, не през цялото време. Щеше да простира и прибира прането на майка си, щеше да играе на гоненица и престрелка в Пущинака, а през първите дъждовни дни на август седмината щяха да подхванат в дома на Ричи Тозиър лудешка игра на „Не се сърди човече“, пълна с бесни гонитби, засади, връщания и спорове за точното тълкуване на зара, докато зад прозорците монотонно ромолят сиви водни струи. Майка му щеше да заяви, че според нея Пат Никсън е най-красивата американка и щеше да изпадне в ужас от неговите предпочитания към Мерилин Монро (той смяташе, че ако не беше червенокоса, Бевърли би била точно копие на Мерилин Монро). Щеше да има време за неограничени количества шоколадчета, вафли и хот-дог. Дълги часове щеше да седи на задната веранда, увлечен в „Лъки Стар и луните на Юпитер“. Щеше да има време за всички тия неща, докато раната на корема му бавно заздравява и почва да сърби, защото на единайсет години животът изглежда безкраен — и макар да беше извънредно умен за възрастта си, той нямаше чувство за перспектива. Споменът за къщата на Нийбълт стрийт не му пречеше да живее. В края на краищата, светът беше пълен с чудеса.