Стивън Кинг - То

Но от време на време щяха да идват странни моменти, в които отново да вади въпросите от дъното на душата си и да размишлява над тях: Силата на среброто, властта на топчетата — откъде идва подобна сила и власт? Откъде идва всяка сила и власт? Как може човек да я постигне? Как да я употреби?

Струваше му се, че за всички тях тия неща могат да бъдат въпрос на живот и смърт. Една вечер докато заспиваше, а дъждът скучно барабанеше по прозорците и покрива, той изведнъж помисли, че има и друг въпрос, може би единственият въпрос. То имаше някаква реална форма; нали сам почти я бе видял за миг. Отнасяше ли се същото и до властта? Може би. Та нима не бе вярно, че и властта променя своя облик? Тя беше детски плач в среднощен час, беше атомна бомба, беше сребърно топче, беше погледът на Бевърли към Бил и неговият ответен поглед.

Ала какво бе властта в действителност ?

През следващите две седмици не се случи нищо особено.

Знаете ли какво ще ви кажа, приятели и съседи — тази вечер съм пиян. Пиян-залян. Ръжено уиски. За разгрявка първо отскочих до Уоли, после наминах в магазинчето на Сентър стрийт половин час преди да затворят и се сдобих с бутилка ръжено уиски. Знам какво правя. Утре ще ме навести онзи с големия чук. И тъй, гледайте го кърканото негро — седи си по тъмно в затворената общинска библиотека, драска в бележника и час по час посяга към шише „Олд Кентъки“. „Кажи си истината, та да посрамиш дявола“ — тъй обичаше да казва мама, обаче сигурно е забравила да уточни, че понякога няма как да посрамиш рогатия симпатяга на трезва глава. Ирландците знаят това, но разбира се, те са белите негри на добрия дядо Господ и сигурно имат едни гърди преднина по въпроса.

Сега се каня да пиша за пиенето и дявола. Помните ли „Островът на съкровищата“ и стария морски вълк адмирал Бенбоу? „Тепърва ще им видим сметката, Джеки!“ Бас държа, че горкият дъртак си е вярвал на думите. Накъркаш ли се с ром — или ръжено уиски — всичко става възможно.

Пиенето и дяволът. Добре.

Понякога се забавлявам с пресмятане колко ли ще изтрая, ако публикувам нещичко от това, което драскам в потайна доба. Ако измъкна някой скелет от гардероба на Дери. Библиотеката има управителен съвет. С единадесет настоятели. Единият е седемдесетгодишен писател, който преди две години преживя мозъчен удар и сега при всяко заседание се нуждае от помощ, за да открие името си в отпечатания дневен ред (а понякога съм го виждал как вади от косматите си ноздри грамадни засъхнали сополи и грижливо ги прибира на съхранение в ухото си). Има и една припряна госпожа, която пристигна от Ню Йорк със съпруга си лекар и вечно се увлича в страдалчески монолози колко провинциално градче е Дери, как никой от местните не разбира ЕВРЕЙСКОТО БИТИЕ и как трябвало да ходи чак до Бостън, за да си купи що-годе прилична пола. Последният ми разговор без посредници с тази кльощава кобила се състоя по време на библиотечното коледно празненство преди година и половина. Беше се натоварила с джин до козирката и ме запита дали някой в Дери разбира НЕГЪРСКОТО БИТИЕ. Аз също си бях подложил солидно и отговорих: „Мисис Гладри, евреите може да са голяма загадка, обаче негрите цял свят ги разбира.“ Тя едва не се задави с питието, врътна се толкова рязко, че изпод късата й пола надникнаха гащичките (скучна гледка, между нас казано; де да беше Керъл Данър) и така завърши последният ми неформален разговор с мисис Рут Гладри. Много важно.

Другите в управителния съвет са потомци на богаташите от дърводобива. Подкрепата за общинската библиотека е наследствен акт на покаяние; те са обезчестили горите, а сега полагат грижи за нашата книжнина както някой застарял развратник внезапно решава да обезпечи състояние на копелетата, които е наплодил в буйните млади години. Именно техните деди и прадеди са разчекнали бедрата на горите северно от Дери и Бангор, за да изнасилят тия зелени девици с топори и триони. Секли, кълцали и дълбали просеки без да им мигне окото. Започнали да лишават от девственост тия необятни гори още по времето на президента Гроувър Кливланд, а когато президентът Удро Уилсън рухнал от сърдечен удар, работата вече била на привършване. Тия префърцунени злодеи обезчестили горските дебри, осеяли ги с купища борови трески и превърнали Дери от сънливо корабостроителско градче в буйно свърталище, където кръчмите никога не затваряли, а курвите въртели задници по цяла нощ. Един стар кореняк, деветдесет и три годишният Егбърт Тараугуд, ми разказа как веднъж му се случило да легне с кльощава проститутка в някакъв бардак на Бейкър стрийт (днес тази улица не съществува; на мястото на някогашните пиянски свърталища сега се издигат спокойни апартаменти за средната класа).