Стивън Кинг - То

Тръгнаха по коридора. Тук се смесваха неприятните миризми на прогнила мазилка и урина. През мръсните стъкла виждаха улицата и велосипедите си. Колелетата на Бев и Бен стояха на сгъваемите си подпорки, а Бил беше подпрял своето до стъблото на грохнал от старост клен. Бен имаше чувството, че велосипедите са на хиляди километри, сякаш ги гледаше през обърнат наопаки телескоп. Пустата улица с разбити остатъци от асфалт, мътното влажно небе, равномерното пухтене на маневриращ локомотив… всичко това му се струваше като сън, халюцинация. Истината бе в този мизерен коридор, изпълнен със зловоние и сенки.

В единия ъгъл имаше купчинка кафяви стъкълца — останки от разбита бирена бутилка.

В другия ъгъл се валяше мокро и подуто порнографско списание джобен формат. Жената на корицата се привеждаше над облегалката на стол и повдигаше полата си, за да разкрие мрежести чорапи и черни дантелени гащички. За Бен снимката не изглеждаше особено секси и той не се смути от това, че Бевърли също я вижда. От влагата кожата на жената бе пожълтяла, а гънките по мократа хартия покриваха лицето й с бръчки. Похотливата й усмивка се бе превърнала в гримаса на мъртва курва. (След години, когато разказът на Бен стигна до тази подробност, Бевърли изведнъж изпищя и стресна останалите — те не слушаха историята, а я преживяваха наново. „Тя беше! — извика Бев. — Мисис Кърш! Тя беше!“)

Докато Бен гледаше списанието, състарената уличница му намигна от корицата. После завъртя задник с безсрамно, подканващо движение.

Облян в студена пот, Бен извърна глава.

Бил отвори една врата отляво и всички го последваха в сводеста стая — може би някогашна всекидневна. Под фасонката висеше съдран зелен панталон. Също като мазето, тази стая изглеждаше твърде голяма и дълга — почти колкото товарен вагон. Прекалено дълга за толкова малка къща, както я бяха видели отвън…

Да, но това беше отвън , заговори нов глас в главата на Бен. Звучеше шеговито, малко пискливо и изведнъж той осъзна с убийствена сигурност, че чува самия Пениуайз; Пениуайз му говореше по някакво невъобразимо телепатично радио. Отвън нещата винаги изглеждат по-дребни, отколкото са в действителност, нали, Бен?

— Махай се — прошепна той.

Ричи се завъртя. Лицето му беше напрегнато и бледо.

— Каза ли нещо?

Бен поклати глава. Вече не чуваше гласа. И така беше по-добре. Но сега

( отвън )

започваше да разбира. Тази къща беше специално място, нещо като гара — едно от може би многото места в Дери, през които То излизаше на бял свят. Тази воняща, прогнила къща, където всичко изглеждаше някак сбъркано . Не само че беше прекалено просторна; и ъглите бяха погрешни, и перспективата ставаше безумна. Бен стоеше на прага между всекидневната и коридора, а другите се отдалечаваха от него по пода, който внезапно бе станал необятен като Баси парк… ала с отдалечаването те сякаш растяха вместо да се смаляват. Подът започваше да се накланя и…

Майк се обърна.

— Бен! — подвикна той и Бен различи тревогата по лицето му. — Не изоставай! Ще те загубим!

Едва чу последната дума. Тя заглъхна, като че другите отлитаха в далечината с бърз влак.

Изведнъж го обзе паника и той хукна напред. Вратата се захлопна зад гърба му с глух трясък. Изкрещя… и нещо сякаш профуча във въздуха точно зад него, плъзна по ризата му. Той се озърна, но не видя нищо. Ала това не промени твърдата му увереност, че е имало нещо.

Догони приятелите си. Беше задъхан, потен и готов да се закълне, че е пробягал цял километър… но когато хвърли поглед през рамо, до стената нямаше и три метра.

Майк стисна рамото му до болка.

— Да знаеш как ме уплаши, мой човек! — възкликна той. Ричи, Стан и Еди ги гледаха с недоумение. — Изглеждаше дребен — обясни Майк. — Като че беше на два километра от мен.

— Бил!

Бил се озърна.

— Трябва да внимаваме и никой да не се отделя — изпъхтя Бен. — Тая къща… тя е като панаирджийски лабиринт или нещо подобно. Ще се загубим. Мисля, че То иска да се загубим. Да се разделим.

Бил го изгледа и прехапа устни.

— Добре — каза той. — Дви-ххи-ижим се в п-п-пакет. Никой да не и-ххи-зостава.

Другите кимнаха боязливо и се струпаха край отсрещната врата. Стан опипваше книгата в задния си джоб. Еди стискаше инхалатора, отпускаше го и пак стискаше като слаботелесно хлапе, което се мъчи да натрупа мускули с топка за тенис.

Бил отвори вратата към нов, по-тесен коридор. От набъбналата мазилка се лющеха ивици стари тапети с розови храсти и елфи в зелени наметки. По тавана се разливаха жълтеникави старчески петна. През прозореца в дъното на коридора се процеждаше мръсна светлина.