Стивън Кинг - То

Ненадейно коридорът се издължи. Таванът литна нагоре като ракета и взе да се смалява с безумна бързина. Вратите растяха подир него, разтягаха се като дъвка. Лицата на елфите изтъняха, станаха зловещи и сега вместо очи по тях се чернееха окървавени дупки.

Стан изпищя и закри очите си с длани.

— Т-т-това не е и-ххи-ИСТИНА! — изкрещя Бил.

— Истина е! — пищеше Стан, притискайки очите си със здраво стиснати юмруци. — Истина е и ти го знаеш , Господи, полудявам, това е лудост, това е лудост…

— Гъ-гъ-ГЛЕДАЙ! — изрева Бил не само на Стан, но и на всички други.

Замаяният Бен видя как Бил се приведе, стегна мускули и внезапно подскочи нагоре с изпъната лява ръка. Юмрукът му не срещна нищо, абсолютно нищо, но в тишината се раздаде трясък. Облак гипсов прах се посипа от мястото, където нямаше никакъв таван… и изведнъж таванът се появи. Коридорът отново си беше най-обикновен коридор — тесен, схлупен и мръсен. Стените вече не се разтегляха към безкрая. Бил ги гледаше и разсеяно бършеше гипсовия прах от окървавената си ръка. Върху омекналата мазилка на тавана отчетливо личеше отпечатъкът от юмрука му.

— Н-н-не е и-ххи-истина — обяви той на Стан и всички други. — С-с-само маска. К-като за п-п-празника на Вси све-ххе-тии.

— За тебе може и да е маска — глухо каза Стан.

Лицето му беше изкривено от смайване и ужас. Озърташе се недоверчиво, сякаш не знаеше къде се намира. И като го гледаше, като долавяше бликналия от порите му кисел мирис, Бен усети как радостта от победата на Бил отстъпва място на предишния страх. Стан беше на път да превърти. Скоро щеше да изпадне в истерия, може би да се разпищи… и какво щяха да правят тогава?

— За тебе — повтори Стан. — Но ако аз бях опитал, нищо нямаше да излезе. Защото… ти си имаш мъртъв брат, Бил, а аз нямам нищичко.

Той се огледа — първо към всекидневната, където се бе сгъстила мрачна, кафява атмосфера, толкова плътна и мъглива, че едва различаваха вратата, през която бяха влезли; после към коридора — светъл, ала и някак мрачен, мръсен, непоносимо безумен. По прогнилите тапети танцуваха елфи сред розови храсти. Слънчевите лъчи играеха по прозореца в дъното и Бен знаеше, че ако стигнат дотам, ще видят умрели мухи… натрошени стъкла… а после какво? Може би подът щеше да се продъни и да ги стовари в мъртвешкия мрак, където дебнат криви, хищни пръсти? Стан беше прав, Господи, защо се довлякоха в леговището на То само с две жалки сребърни топчета и някаква си шибана прашка?

Видя как паниката на Стан ги обзема един след друг — като подгонен от вихър степен пожар тя припламна в разширените очи на Еди, застави Бевърли да зяпне от болка и почуда, накара Ричи да сграбчи очилата си с две ръце и да се озърне, сякаш очаква да види злодей зад гърба си.

Трепереха, готови да побягнат, почти забравили предупреждението на Бил да не се разделят. Слушаха как в главите им с ураганна сила бучат ветровете на ужаса. Бен чу като насън гласа на помощник-библиотекарката мис Дейвис: Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост? И видя как дребосъците, малчуганите, хлапетата се привеждат напред със застинали, съсредоточени лица, а в очите им се отразява вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено… или ще се нахрани?

— Нищо нямам! — проплака Стан Юрис и сега изглеждаше съвсем дребен, толкова дребен, че сякаш всеки миг можеше да хлътне като живо писмо в някой от процепите по дъсчения под. — Ти си имаш брат, мой човек, обаче аз нямам нищичко !

— Не, и-ххи-имаш ! — изкрещя Бил.

Той сграбчи Стан. Бен разбра, че сега ще го цапардоса и мислено изстена: Не, Бил, моля те, недей, така прави Хенри, ако го сториш, То ще ни убие още сега!

Но Бил не удари Стан. Грубо го завъртя и дръпна книжката от задния му джоб.

— Дай ми я! — изпищя Стан и се разплака.

Другите стояха като вкаменени и боязливо се свиваха пред Бил, в чиито очи сега пламтеше истински огън. Челото му сияеше като лампа и той протягаше книгата към Стан с жеста на проповедник, който размахва светия кръст, за да прогони вампир.

— И-ххи-имаш си п-п-пти-ти-ти…

Той вирна глава, жилите по шията му се изпънаха като въжета, а адамовата ябълка щръкна като острие на стрела, забита в гърлото му. Сърцето на Бен преливаше едновременно от страх и жалост към неговия приятел Бил Денброу, но заедно с тия чувства усещаше и поразително облекчение. Нима се бе съмнявал в Бил? Бе ли се съмнявал някой от другите? О, Бил, кажи го, моля те, не можеш ли да го кажеш?