Стивън Кинг - То

И Бил намери отнякъде сили да го каже.

— Имаш си ПЪ-ПЪ-ПТИЦИТЕ! Твоите ПЪ-ПЪ-ПТИЦИ!

Той метна книгата срещу Стан. Стан я сграбчи и тъпо се загледа в Бил. По бузите му лъщяха сълзи. Стискаше книгата толкова силно, че пръстите му побеляха. Бил също го гледаше, после се завъртя към останалите.

— Хъ-хъ-хайде — каза той.

— Ще помогнат ли птиците? — запита Стан с глух, дрезгав глас.

— Нали са ти помогнали във Водонапорната кула? — отвърна Бев.

Стан я погледна неуверено.

Ричи го потупа по рамото.

— Хайде, Стан — каза той. — Мъж ли си или мишка?

— Трябва да съм мъж — изрече Стан с разтреперан глас и избърса сълзите от лицето си с опакото на лявата ръка. — Доколкото знам, мишките не си дрискат в гащите.

Всички се разсмяха и Бен беше готов да се закълне, че усеща как къщата се отдръпва уплашено от тях, от звука на смеха им. Майк се озърна.

— Голямата стая! Оная, дето бяхме преди малко. Гледайте!

Погледнаха. Сега във всекидневната тегнеше почти непрогледен мрак. Не беше дим или някакъв газ; беше тъмнина, плътна тъмнина. Нещо отнемаше светлината от въздуха. Докато го гледаха, мракът сякаш се люшкаше и въртеше, сбираше се на безформени буци, смътно напомнящи човешки лица.

— Ха-а-айде.

Обърнаха гръб на мрака и закрачиха по коридора. От него се отделяха три врати — две с мръсни дръжки от бял порцелан, в третата зееше само дупка на мястото на бравата. Бил хвана първата дръжка, завъртя я и бутна навътре. Бев стоеше плътно зад него с готова прашка.

Бен отстъпи назад, усещайки, че и другите правят същото, струпват се зад Бил като подплашени яребици. Стаята беше някогашна спалня и вътре нямаше нищо освен зацапан матрак. По жълтеникавата му тапицерия тъмнееха като татуировки ръждивите призраци на отдавна строшени пружини. Слънчогледите зад прозореца унило поклащаха глави.

— Няма нищо… — промърмори Бил и искаше да добави още нещо.

Но в същия миг матракът започна да се издува и спада ритмично. Изведнъж платът се раздра през средата. Черна лепкава течност протече отвътре, зацапа матрака и бликна по пода към вратата. Струите се виеха като дълги, жилави пипала.

— Затвори я, Бил! — изкрещя Ричи. — Затвори тая шибана врата!

Бил затръшна вратата, озърна се към тях и кимна.

— Хайде.

Едва бе докоснал дръжката на втората врата — тя беше срещу първата — когато иззад тънката дъсчена преграда долетя пронизителен стържещ писък.

Дори и Бил отскочи от мощния, нечовешки крясък. Бен имаше чувството, че ще полудее от този звук; мярна му се видение на някакъв гигантски щурец зад вратата, като твар от фантастичен филм, в който буболечките почват да растат от радиацията — може би „Началото на края“, или „Черният скорпион“, или онзи филм за мравките в канализацията на Лос Анджилис. Не би намерил сили да побегне дори ако бръмчащото сбръчкано чудовище разцепеше евтината врата и почнеше да го опипва с грамадни мъхнати лапи. Смътно долавяше до себе си прекъслечното хлипане на Еди.

Писъкът изтъняваше и се засилваше, без да губи онзи гнусен, бръмчащ тон. Бил отстъпи още крачка назад и в лицето му не бе останала капчица кръв, очите му бяха изхвръкнали от орбитите и под носа му алените устни приличаха на кървава рана.

— Застреляй го, Бевърли! — чу Бен собствения си вик. — Стреляй през вратата, стреляй преди да ни сграбчи!

А през мръсния прозорец в дъното слънцето хвърляше тягостни, трескави лъчи.

Като в кошмарен сън Бевърли вдигна прашката и през цялото време писъкът се засилваше, засилваше, засилваше…

Но преди да бе изпънала ластика, Майк извика:

— Не! Не! Недей, Бев! Божичко! Брей, пусто да остане! — Колкото и невероятно да изглеждаше, Майк се разсмя. Той се провря напред, стисна дръжката, завъртя я и блъсна напред. С жално скърцане вратата се изтръгна от изметнатата рамка. — Ами че това е ветровейка! Най-обикновена ветровейка, от ония, дето ги правим да плашим гаргите!

Стаята беше празна. На пода се валяше стара бирена кутия с изрязани краища. От двете страни бяха пробити дупчици и между тях се изпъваше парче канап, намазан с восък. Макар че в стаята не подухваше вятър — единственият прозорец беше затворен и небрежно закован с дъски, между които се процеждаха оскъдни слънчеви лъчи — нямаше никакво съмнение, че звукът долита от кутията.

Майк пристъпи напред и я ритна. Кутията отхвръкна в ъгъла и бръмченето секна.

— Най-обикновена ветровейка — обърна се той към другите почти извинително. — Слагаме ги на плашилата. Нищо повече. Евтин трик. Само че аз не съм гарван. — Той погледна Бил. Вече не се смееше, но продължаваше да се усмихва. — Все още се страхувам… сигурно всички се страхуваме… но и То се бои от нас. Да си кажа правичката, мисля, че То примира от страх.