Стивън Кинг - То

Бил кимна, после погледна Еди.

— Ще мо-ххо-ожеш ли, Е-е-еди?

Еди тръсна глава.

— Ясна работа. Миналия път бях сам. Сега съм с приятели. Нали така?

Той ги огледа и се поусмихна. Лицето му беше плахо, крехко и изумително красиво.

Ричи го тупна по гърба.

— Убаво думаш, сеньоррр. Кой са опитва да ти крадва тоз фъшкалатор, Панчо ша го убива. Ама ша го убива бавно .

— Страхотен си, Ричи — изкиска се Бевърли.

— П-п-под ве-ххе-ерандата — нареди Бил. — Вси-и-ички зад мен. П-после в ма-хха-азето.

— Ами ако слезеш пръв и оная твар се метне върху теб, какво да правя? — запита Бевърли. — През тебе ли да стрелям?

— Ако се на-на-налага — кимна Бил. — Ама пре-ххе-поръчвам п-п-първо да минеш о-ххот-страни.

При тия думи Ричи се разкиска като луд.

— Ако т-т-трябва, ще обиколим цялата к-к-къща. — Бил сви рамене. — Може п-пък да не намерим ни-ххи-ищо.

— Вярваш ли? — запита Майк.

— Не — лаконично отвърна Бил. — То е т-т-тук.

И Бен мислеше същото. Къщата на Нийбълт стрийт 29 сякаш бе обгърната в отровен облак. Не се виждаше… но се усещаше. Той облиза пресъхналите си устни.

— Го-ххо-отови ли сте? — запита Бил.

Всички извиха глави към него.

— Готови сме, Бил — потвърди Ричи.

— Да в-в-вървим тогава — каза Бил. — Стой п-п-плътно зад мен, Б-бевърли.

Той коленичи, пропълзя през съсухрените розови храсти и навлезе под верандата.

Придвижваха се в следния ред: Бил, Бевърли, Бен, Еди, Ричи, Стан, Майк. Листата под верандата шумоляха и от тях се надигаше застоял дъх на вкиснато. Бен сбърчи нос. Усещал ли бе друг път подобен мирис на гнила шума? Не си спомняше. После му мина зловеща мисъл. Точно така си бе представял, че може да мирише мумия в мига, когато изследователят напъва с лост и отваря саркофага — на прах, горчилка и прастара танинова киселина.

Бил бе достигнал строшеното прозорче и надничаше в мазето. Бевърли пропълзя до него.

— Виждаш ли нещо?

Бил поклати глава.

— О-ххо-баче т-това не значи, ч-ч-че няма ни-ххи-ищо. Г-г-гледай, ето к-камарата въглища, по която се измъкнахме с Ръ-ръ-ричи.

Бен надникна между раменете им и видя въглищата. Освен страха, сега го обземаше трескава възбуда и той я посрещна с радост, защото инстинктивно разбираше, че може да си послужи с нея. Гледката на въглищния куп беше като среща с някаква прочута природна забележителност, за която до днес само си чел или слушал.

Бил извъртя крака и пъргаво се вмъкна през прозорчето. Бевърли подаде прашката на Бен, като грижливо намести пръстите му около сребърното топче.

— Щом стъпя долу, незабавно ми я подаваш — заръча тя. — Незабавно .

— Разбрано.

Тя се провря навътре също тъй пъргаво, както бе сторил Бил. В един вълшебен — поне за Бен — миг блузката й изхвръкна от джинсите и той зърна плоското бяло коремче. После изтръпна от допира на нейните пръсти, докато подаваше прашката.

— Добре, хванах я. Идвай.

Бен се завъртя и пролази през прозорчето. Навярно трябваше да предвиди какво ще последва; то бе просто неизбежно. Заклещи се. Дупето му заседна на правоъгълната рамка и вече не можеше да продължи. Опита да се измъкне навън и с ужас осъзна, че има начин да го стори, но при това рискува джинсите — а може би дори и долните гащи — да се свлекат чак до коленете му. И щеше да се озове с гол и грамаден задник право под носа на своята възлюбена.

— Побързай! — подкани го Еди.

Бен отчаяно се отблъсна с ръце. За миг остана на място, после задникът му хлътна навътре. Чаталът на джинсите болезнено го преряза в слабините. Горният край на рамката набра ризата му чак до плешките. Сега пък се заклещи с корема.

— Гълтай шкембето, Бен! — истерично се разкиска Ричи. — Гълтай шкембето, инак ще трябва да пратим Майк за трактора на татко му.

— Бибип, Ричи — процеди Бен през зъби.

Той сви корема си с всички сили. До този непоносимо срамен миг не бе и подозирал колко грамадно е тъпото шкембе. Мръдна още няколко сантиметра и пак заседна.

Борейки се с пристъпа на паника и клаустрофобия, той извъртя глава доколкото можеше. Лицето му пламтеше и се обливаше в пот. Тежкият кисел мирис на гнили листа задръстваше ноздрите му.

— Бил! Може ли да ме дръпнете?

Усети как Бил го сграбчи за единия глезен, Бевърли за другия. Сви корема си още по-силно. В следващата секунда връхлетя вътре. Бил го подпря и двамата едва не паднаха. Бен не смееше да погледне към Бевърли. Никога през живота си не бе изпитвал такъв срам.

— До-ххо-бре ли си, мой ч-човек?