Стивън Кинг - То

— К-к-как е ръката, Е-е-еди?

— А, търпи се. Боли, ако я притисна насън. Донесе ли всичко?

В кошницата на Силвър лежеше пакет, омотан с брезент. Бил го разгърна. Подаде прашката на Бевърли, която направи гримаса, но не каза нищо. В брезента имаше и тенекиена кутийка от бонбони. Бил я отвори и показа двете сребърни топчета. Всички ги огледаха мълчаливо, струпани един до друг на повехналата морава пред Нийбълт стрийт 29 — морава, приютила само плевели. Бил, Ричи и Еди вече бяха виждали къщата; останалите я оглеждаха с любопитство.

Прозорците приличат на очи , помисли Стан и плъзна ръка към книжката в джоба си. Докосна я за късмет. Беше „Птиците в Северна Америка“ от М. К. Хенди. Приличат на мръсни, слепи очи.

Вони , помисли Бевърли. Усещам го — но не с носа, не с обонянието.

Майк си помисли: Също като онзи път, в развалините на стоманолеярната. Точно същото усещам… сякаш То ни кани да влезем.

Няма грешка, това е едно от неговите места , помисли Бен. Като дупките на морлоците, през които влиза и излиза. И То знае, че сме тук. Чака да влезем вътре.

— О-ххо-още ли сте готови? — запита Бил.

Те обърнаха към него пребледнели, сериозни лица. Мълчаха. Еди измъкна пипнешком инхалатора от джоба си, лапна пръскалката и с тих стон вдъхна мощната струя.

— Дай малко — обади се Ричи.

Еди го изгледа стреснато, очаквайки някаква подигравка.

Ричи протегна ръка.

— Без майтап, мой чорап. Може ли да си пръсна?

Еди размърда здравото си рамо — странно, неестествено движение — и му подаде инхалатора. Ричи натисна спусъка и вдъхна дълбоко.

— Точно това ми трябваше — каза той, докато връщаше инхалатора. Кашляше лекичко, но очите му се избистриха.

— И на мен — каза Стан. — Може ли?

Един по един Неудачниците си пръснаха от лекарството. Когато инхалаторът обиколи всички, Еди го прибра в задния си джоб, откъдето стърчеше само пръскалката. После пак се обърнаха към къщата.

— Живеят ли хора на тая улица? — тихо запита Бевърли.

— Насам няма никой — каза Майк. — Отдавна. От време на време сигурно се навъртат скитници. Нали ги знаете, дето пътуват с влаковете. — Той погледна Бил. — Как мислиш, Бил, дали То се явява и на възрастните?

— Н-не знам — каза Бил. — Може нъ-нъ-някои да го виждат.

— Де да можехме да намерим такъв — мрачно промърмори Ричи. — Тая работа всъщност не е за деца, нали ме разбирате?

Бил го разбираше. Когато по телевизията братята Харди изпаднеха в беда, Фентън Харди тутакси пристигаше да ги освободи под гаранция. Пак таткото оправяше всичко в „Научните приключения на Рик Брант“. По дяволите, даже Нанси Дрю си имаше татко, който за нула време дотичваше на помощ, щом лошите я вържеха в някоя изоставена мина.

— Трябва ни поне един възрастен — морно въздъхна Ричи, гледайки затворената къща с олющена боя, мръсни прозорци и сенчеста веранда. За миг Бен усети как общата решителност се разколебава.

Но в този момент Бил каза:

— Е-ххе-лате н-насам. Гъ-гъ-гледайте.

Заобиколиха откъм лявата страна на верандата, където дъсчената решетка беше изкъртена. Трънливите подивели рози все още растяха там… и сред тях се чернееха мъртвешки храстите, които То бе докоснало на излизане през прозорчето.

— Само с едно пипване е сторило това ? — прошепна ужасената Бевърли.

Бил кимна.

— С-с-сигурни ли сте о-ххо-още, м-момчета?

За миг никой не отговори. Не бяха сигурни; колебаеха се, макар да разбираха от лицето на Бил, че той ще продължи и без тях. Ала освен решителност по лицето на Бил имаше и срам. Както сам казваше, Джордж не беше техен брат.

Ами всички останали деца , помисли Бен. Бети Рипсъм, Черил Ламоника, малкият Клемънтс, Еди Коркоран (може би), Рони Гроган… та дори и Патрик Хокстетър. То убива деца, по дяволите, деца!

— Аз съм с теб, Шеф Бил — каза той.

— Майната му, и аз — каза Бевърли.

— Естествено — обади се Ричи. — Да не мислиш, че ще те оставим да обереш целия майтап, Пелтек?

Бил ги изгледа, преглътна мъчително и кимна. После подаде тенекиената кутийка на Бевърли.

— Сигурен ли си, Бил?

— Си-ххи-игурен съм.

Тя кимна, изпитвайки едновременно ужас пред непосилната отговорност и огромна радост от доверието му. Отвори кутийката, извади топчетата и пъхна едното в десния джоб на джинсите си. Другото намести в прашката и я отпусна да виси на ластика. Усети как хладното топче постепенно се затопля в юмрука й.

— Да вървим — каза тя с леко треперещ глас. — Да вървим, преди да ме е хванало шубето.