Стивън Кинг - То

Бен затегна гилзата в менгемето и пое оксижена от Бевърли. Бръкна в задния си джоб, извади сребърния долар и го пусна в импровизирания тигел. Монетата глухо издрънча.

— Това е от татко ти, нали? — запита Бевърли.

— Да — каза Бен, — но не си го спомням добре.

— Сигурен ли си, че искаш да го разтопиш?

Той я погледна и се усмихна.

— Да.

Тя отвърна на усмивката. Повече не му трябваше. Ако се бе усмихнала два пъти, Бен охотно щеше да отлее топчета за цял взвод върколаци. Той побърза да извърне глава.

— Добре. Готови сме. Няма проблеми. Просто е като две и две, нали?

Другите кимнаха неуверено.

След години Бен щеше да помисли: Днес е друго, днес всяко хлапе може да си купи пропанова горелка… или пък да я намери в работилницата на татко си.

Но през 1958 година нямаше такива неща; Бевърли се тревожеше, защото оксиженът на Дзак Денброу беше от старите, със стоманени бутилки. Бен усещаше това и искаше да я успокои, но се боеше, че гласът му може да затрепери.

— Не се тревожи — каза той на Стан, който стоеше до Бевърли.

— Ъ? — примига насреща му Стан.

— Не се тревожи .

— Че аз изобщо не се тревожа.

— А. Стори ми се неспокоен. Просто исках да ти кажа, че тая работа е съвсем безопасна. За в случай , че се тревожиш.

— Какво ти е, Бен?

— Нищо ми няма — промърмори Бен. — Подай кибрита, Ричи.

Ричи му подаде кутийка кибрит. Бен завъртя крана и поднесе запалена клечка към горелката. Раздаде се глух пукот и отвътре изхвръкна оранжев огнен език. Бен регулира струята докато пламъкът посиня, после го приближи към дъното на гилзата.

— Носиш ли фунията? — запита той.

— Т-т-тук е — отвърна Бил и му подаде тенекиената фуния, която бяха направили през деня. Малката дупчица в основата съвпадаше почти идеално с отворите на двата калъпа. Бен бе постигнал това на око, без да измерва. Бил буквално се бе смаял от тази точност, но не знаеше как да го каже, без да смути приятеля си.

След като се увлече в работата, Бен вече можеше да заговори на Бевърли със сухия тон на хирург, който се обръща към дежурната сестра.

— Бев, ти имаш най-стабилна ръка. Пъхни фунията в отвора. Само че първо си сложи ръкавица, за да не те изгоря.

Бил й подаде една от работните ръкавици на баща си. Бевърли намести тенекиената фуния над първия калъп. Всички мълчаха. Съскането на горелката сякаш се засилваше. Останалите гледаха синия пламък с присвити, почти затворени очи.

— Чъ-чъ-чакай — внезапно каза Бил и хукна към къщи. След малко се върна с евтини слънчеви очила „Костенурка“, които се валяха в едно кухненско чекмедже още от миналата година. — Сло-о-ожи т-това, К-к-камара.

Бен взе очилата, ухили се и ги намести на носа си.

— Мама му стара, ами че това е Фейбиън! — възкликна Ричи. — А може да е Франки Авалон или някой друг образ от „Естраден подиум“.

— Да ти го набутам в човката, Мръсна уста — сряза го Бен, но неволно се разкиска. Идеята, че може да прилича на Фейбиън, беше прекалено нелепа. Пламъкът трепна и той престана да се смее; цялото му внимание отново се концентрира в една-единствена точка.

Две минути по-късно Бен подаде горелката на Еди, който я стисна боязливо със здравата си ръка.

— Готово е — каза той на Бил. — Подай ми другата ръкавица. Бързо! Бързо!

Бил му подаде ръкавицата. Бен я надяна и подхвана гилзата, докато с другата ръка въртеше лоста на менгемето.

— Дръж здраво, Бев.

— Готова съм, не чакай — рапортува тя.

Бен наклони гилзата над фунията. Другите видяха как между двете съдини се стрелна струйка разтопено сребро. Бен наливаше умело; не разля нито капка. И за миг се почувствува наелектризиран. Всичко наоколо му се струваше увеличено и окъпано в ослепителна бяла светлина. В този миг не беше познатият шишко Бен Ханском, който носеше анцузи, за да прикрива шкембето и циците си; превръщаше се в бог Тор — небесния ковач на мълнии.

После чувството изчезна.

— Добре — каза той. — Ще трябва пак да подгрея среброто. Пъхнете пирон или нещо подобно в отвора, преди да е застинал пълнежът.

Стан свърши тази работа.

Бен отново затегна гилзата в менгемето и пое горелката от Еди.

— А сега номер две — каза той.

И продължи работата.

Десет минути по-късно всичко беше готово.

— А сега какво? — запита Майк.

— Сега ще поиграем един час на „Монопол“ — отвърна Бен, — докато изстинат отливките. После разцепваме калъпите със секач и край на работата.

Ричи тревожно погледна напукания циферблат на своя „Таймекс“, който бе минал безброй премеждия, но все още продължаваше да цъка.