Стивън Кинг - То

Бил се престори, че замахва срещу него. Ричи се сви и запищя с Гласа на Пиканини.

Бен почти не им обръщаше внимание. Гледаше как Бил подрежда инструментите един по един в светлината на лампата. Част от съзнанието му мечтаеше някой ден и той да си има такава чудесна работилница. Но всичко останало се съсредоточаваше върху предстоящата задача. Нямаше да е толкова трудно колкото отливането на сребърни куршуми, но все пак трябваше да внимава. Не биваше да допусне калпава работа. Предстоеше му да предприеме нещо, което бе измислил сам, без чужди съвети и планове.

Бил държеше Бен да отлее топчетата, също както преди това бе настоявал именно Бевърли да носи прашката. Тия неща подлежаха на обсъждане и наистина бяха обсъждани многократно, но едва след двадесет и седем години, докато разказваше за тях, Бен осъзна странното: никой не бе и помислил да се усъмни в способността на сребърното топче да унищожи чудовището — доказваха я стотици, може би даже хиляди филми на ужаса.

— Добре — каза Бен. Изпука със ставите на пръстите си и погледна Бил. — У теб ли са калъпите?

— А! — трепна Бил. — Е-е-ето ги.

Той бръкна в джоба си и извади нещо увито в носна кърпа. Сложи го на тезгяха и разгъна кърпата. Вътре имаше две матови стоманени топчета с малки дупчици. Калъпи за отливане на сачми.

След като решиха да се откажат от куршумите, Бил и Ричи бяха отишли в библиотеката да проучат как се отливат сачми за лагери. „Много работни момчета сте — каза им мисис Старет. — Миналата седмица проучвахте огнестрелните оръжия, сега пък лагерите. И то през ваканцията!“

„Не искаме да затъпеем — отвърна Ричи. — Нали, Бил?“

„Тъ-тъ-точно така.“

Оказа се, че отливането на сачми е нищо и половина, стига да имаш калъпи. Единственият сериозен въпрос беше откъде да ги намерят. С дискретно подпитване изкопчиха необходимите сведения от Дзак Денброу… и никой от Неудачниците не бе удивен, когато узнаха, че с подобни калъпи разполага само един магазин в Дери — „Кичънър. Прецизни инструменти и матрици“. Негов притежател и управител се оказа пра-правнукът на някогашните собственици на разрушената стоманолеярна.

Бил и Ричи потеглиха към магазина с всички пари, които Неудачниците бяха успели да съберат — десет долара и петдесет и девет цента. Когато Бил запита колко могат да струват два петсантиметрови калъпа, Карл Кичънър — който приличаше на кръчмарски ветеран и вонеше на вехто конско наметало — поиска да знае какво смятат да правят с тях. Ричи предостави думата на Бил, защото опитът му подсказваше, че така ще е по-лесно — децата си правеха майтап със заекването, но възрастните се смущаваха. Понякога това се оказваше невероятно удобно.

Бил едва бе стигнал до средата на предварително подготвеното обяснение — някакъв училищен проект за модел на вятърна мелница — когато Кичънър му направи знак да млъква и съобщи невероятната цена на матриците: петдесет цента едната.

Поразен от щурия късмет, Бил му подаде смачкана доларова банкнота.

— Не се надявайте да ви дам торбичка — заяви Карл Кичънър и кръвясалите му очи ги огледаха с високомерното презрение на човек, който е видял всичко на тоя свят, че и нещо отгоре. — Торбичка се полага, ако похарчите поне пет долара.

— Няма ни-ххи-ищо, с-сър — увери го Бил.

— И не ми се мотайте пред магазина — добави Кичънър. — Косите ви отдавна плачат за бръснар.

Когато излязоха навън, Бил подхвърли:

— За-хха-белязал ли си, Р-р-ричи, че въ-въ-възрастните не щат да ти про-ххо-дадат нищо, освен ш-ш-шоколад, к-к-комикси и д-да речем билети за к-к-кино, ако не к-к-кажеш за кха-а-кво ти е.

— Ами да — кимна Ричи.

— З-защо? Защо е т-т-така?

— Защото ни смятат за опасни.

— Ами? Т-т-тъй ли ми-ххи-ислиш?

— Аха — изкиска се Ричи. — Навит ли си сега да се мотаем пред магазина? Ще си вдигнем яките, ще се зъбим на хората и ще чакаме да ни порасне косата.

— Мъ-мъ-майната ти — каза Бил.

— Добре — каза Бен, след като огледа внимателно калъпите и ги остави на тезгяха. — Чудесно. А сега…

За да не му пречат, всички се бяха отдръпнали и го оглеждаха както някой пълен невежа в механиката гледа техника, застанал до повредената му кола. Бен не ги забелязваше. Беше се съсредоточил изцяло върху предстоящата работа.

— Подай ми оная гилза — каза той. — И оксижена.

Бил му подаде срязаната гилза от снаряд. Преди години Дзак Денброу я бе взел за спомен от деня, в който армията на генерал Патън се готвеше да форсира последната водна преграда и да стъпи на германска територия. Когато Бил беше съвсем малък, а Джордж още подмокряше пелените, татко им я използуваше за пепелник. По-късно той отказа цигарите и гилзата изчезна някъде. Преди седмица Бил я откри сред вехториите в дъното на гаража.