Стивън Кинг - То

— Защото така г-го беше видял Р-р-ричи предния пъ-пъ-път — прошепва Бил. — Нали?

— Да — потвърждава Майк.

— Бяхме близо, нали? — бавно изрича Бевърли и в гласа й звучи тиха почуда. — Толкова близо, че можехме взаимно да четем мислите си.

— Без малко онзи рошав симпатяга да си направи жартиери от карантията ти, Бен — обажда се Ричи и този път не се усмихва. Той побутва нагоре счупените си очила. Зад тях лицето му изглежда пребледняло, изпито и призрачно.

— Бил те отърва — рязко казва Еди. — Знам, Бев спаси всички ни, но ако не беше ти, Бил…

— Да — подкрепя го Бен. — Ти ме спаси, Шеф Бил. Спукана ми беше работата без теб.

Бил махва с ръка към празния стол.

— Стан Юрис ми помогна. И си плати скъпо. Може би умря заради това.

Бен Ханском поклаща глава.

— Не говори така, Бил.

— Т-така е. Ако ми-ххи-ислиш, ч-че си виновен, значи и аз съм ви-виновен, и всички о-ххо-станали, защото продължихме. Даже след Патрик и онзи надпис на хлади-ди-дилника. Сигурно в-вината е най-вече моя, защото и-ххи-исках да продължим. Заради Джъ-джордж. Може би даже защото си мислех, че ако убия онова, к-което е убило Джордж, нъ-нъ-нашите ще трябва пак да ме о-о-о…

— Да те обичат? — тихо подсказва Бевърли.

— Да. Разбира се. Но не мисля, ч-ч-че някой е ви-ххи-иновен, Бен. Просто т-т-такъв си беше Стан.

— Не е имал сили да го приеме — казва Еди. Мисли си как мистър Кийн му разкри истината, но въпреки всичко той не можа да се откаже от лекарството. Навярно имаше сили да се откаже от навика да боледува; друго не можеше да отхвърли — навика да вярва . И както се оказа, може би тъкмо това му спаси живота.

— Велик беше през онзи ден — казва Бен. — Стан и неговите птици.

Всички се позасмиват тихичко и поглеждат стола, където би трябвало да седи Стан в един праведен и благоразумен свят, в който добрите винаги побеждават. Липсва ми , мисли Бен. Господи, колко ми липсва! И изрича на глас:

— Спомняш ли си, Ричи, веднъж ти му каза, че според слуховете бил претрепал Христос, а Стан отвърна без да му мигне окото: „Не съм аз, трябва да е бил баща ми“.

— Спомням си — отговаря Ричи с едва доловим глас. Той вади от задния си джоб кърпичка, сваля очилата и ги избърсва. После пак си слага очилата, прибира кърпичката и добавя, без да откъсва поглед от ръцете си: — Защо не вземеш просто да ни разкажеш, Бен?

— Боли те, нали?

— Да. — Гласът на Ричи е толкова дрезгав, че едва се разбира какво казва. — Как иначе. Боли ме.

Бен оглежда всички и кимва.

— Добре тогава. Още един разказ преди полунощ. Колкото да поддържаме темпото. На Бил и Ричи им хрумна за сребърните куршуми…

— Не — възразява Ричи. — Бил го измисли пръв и отначало много се плашеше.

— П-п-просто се тре-ххе-вожех дали…

— Всъщност няма значение — казва Бен. — През онзи юли тримата дълго киснахме в библиотеката. Мъчехме се да разберем как се отливат сребърни куршуми. Аз имах сребро — четири сребърни долара, наследство от баща ми. После Бил взе да се тревожи какво ще правим, ако пищовът се пръсне докато някакво чудовище посяга да ни спипа за гушите. Накрая видяхме колко майсторски стреля Бевърли с прашката и решихме вместо куршуми да направим топчета. Изяснихме всичко и се събрахме у Бил. И ти беше там, Еди…

— Казах на майка си, че ще играем „Монопол“ — уточнява Еди. — Ръката ме болеше жестоко, но тя ме остави да вървя пеша. Толкова беше сърдита. И всеки път, щом чуех някой да крачи зад мен, отскачах и се озъртах да видя дали не е Бауърс. А от всяко движение ме болеше още повече.

Бил се усмихва.

— И всъщност нищо не правехме, само стояхме и гледахме как Бен отлива топчетата. Мисля, че той наистина можеше да отлее сребърни куршуми.

— О, не ми се вярва — казва Бен, макар че е уверен в противното. Спомня си как здрачът навън се сгъстяваше (мистър Денброу бе обещал да откара всички по домовете), как в тревата пееха щурци и зад прозорците примигваха първите светулки. Бил старателно бе нагласил картона за „Монопол“ на масата в столовата, та който погледне, да има чувството, че са играли около час.

Спомня си езерцето от чиста жълтеникава светлина около работния тезгях на Дзак. Спомня си гласа на Бил:

— Трябва да вни-ххи…

имаваме. Не искам да оставям к-к-кочина. И без туй на т-татко му е…

Той засече на буквата „п“ и след титанично усилие най-сетне изплю: „писнало от мен“.

Ричи демонстративно избърса бузата си.

— Ей, Пелтек, като организираш душове, раздаваш ли и кърпи?