Стивън Кинг - То

Усмивката на Уентуърт Тозиър се ширна още повече и той заприлича на кръвожадна акула.

— Всичката трева, о, малоумно чедо на чреслата ми. Отпред. Отзад. Отстрани. И щом свършиш, ще лепна върху дланта ти две зелени хартийки с лика на Джордж Уошингтън от едната страна, а от другата — пирамида, над която грее Всевиждащото око.

— Нещо не те разбирам, тате — каза Ричи, но се боеше, че разбира твърде добре.

— Два долара.

— Два долара за всичката трева ? — провикна се искрено оскърбеният Ричи. — Че то толкова трева няма в целия квартал ! Божичко, тате!

Уент въздъхна и пак вдигна вестника. Ричи видя голямото заглавие на първа страница: ИЗЧЕЗНАЛО МОМЧЕ ПОРАЖДА НОВИ СТРАХОВЕ. За момент си припомни странния албум на Джордж Денброу… но онова сигурно беше халюцинация; а и да не беше — вчера си е за вчера.

— Като те гледам, май не ти се ходи чак толкова на ония филми — подхвърли Уент иззад вестника.

След миг очите му изникнаха над ръба и огледаха Ричи. С известна доза лукавство, трябва да се признае. Както гледа над картите си покерджия с каре аса.

— Когато викаш за тая работа близнаците Кларк, даваш им по два долара на човек !

— Вярно — призна Уент. — Обаче доколкото знам, близнаците не са се залетяли да гледат кино утре. Или ако са се залетяли, трябва да имат необходимите средства за целта, защото отдавна не са наминавали да проверят растежа на тревните площи край нашето домашно огнище. Ти обаче държиш да гледаш кино, а си лишен от съответните фондове. Ако усещаш натиск в корема, Ричи, може да е от петте палачинки и двете яйца за закуска, а може и да е от пищова на дърт изнудвач като мен. Тъй не е ли?

И очите на Уент отново потънаха зад вестника.

— Той ме шантажира — съобщи Ричи на майка си, която дъвчеше препечена филийка. Пак се мъчеше да сваля килограми. — Просто искам да знаеш, че това се нарича шантаж.

— Да, скъпи, знам — отвърна майка му. — Имаш жълтък на брадичката.

Ричи избърса жълтъка от брадичката си.

— Три долара, ако я окося преди да се прибереш довечера, навит ли си? — запита той вестника.

Очите на баща му се мярнаха за миг.

— Два и петдесет.

— Ех, човече — въздъхна Ричи. — Голям си главорез.

— Истинското ми призвание — обади се Уент иззад вестника. — Решавай, Ричи. Искам да изчета боксовата колонка.

— Разбрахме се — капитулира Ричи и пак въздъхна.

Така си беше то — щом свой човек те хване за топките, най-зле стиска. Но като си помислиш мъничко — голям майтапизъм всъщност.

Докато влачеше косачката, той се зае да репетира разните Гласове.

Приключи с тревата — отпред, отзад и отстрани — към три часа в петък следобед и започна съботния ден с два долара и петдесет цента в джоба на джинсите. Почти цяло състояние, дявол да го вземе. Обади се на Бил, но Бил унило съобщи, че трябвало да ходи в Бангор на някакви тестове за говорна терапия.

Ричи изрази своите съболезнования, после добави с Гласа на Бил Пелтека:

— Пхххо-о-бъркай г-ги, Шъ-шъ-шеф Би-би-бил.

— Цу-цу-цуни ме п-по за-хха-адника, Т-т-тозиър — отвърна Бил и затвори телефона.

След това позвъни на Еди Каспбрак, но Еди изглеждаше още по-опечален от Бил — майка му била купила две целодневни автобусни карти и щели да обикалят лелите му в Хейвън, Бангор и Хамдън. И трите били дебели вдовици като мисис Каспбрак.

— Всички ще ме щипят по бузата и ще ми разправят колко съм пораснал — оплака се Еди.

— Защото знаят като мен, че си миличко детенце, Едс. Още щом те видях за пръв път, разбрах какво си сладурче.

— Понякога си ужасно говно, Ричи.

— От един дол дренки сме, Едс, затуй се обичаме. Ще идваш ли в Пущинака другата седмица?

— Сигурно, ако и другите дойдат. На престрелка ли ще играем?

— Може. Но… мисля, че двамата с Шеф Бил имаме да ти кажем нещо.

— Какво?

— Всъщност историята е по-скоро на Бил. Довиждане. Порадвай се на лелките.

— Много смешно.

Третото му обаждане бе до Мъжагата Стан, но Стан се оказа в немилост задето строшил панорамния прозорец в хола. Играел си на летяща чиния с един поднос, обаче малко сбъркал посоката. Тря-а-ас! Натоварили го с домакинска работа за целия уикенд, а може би и за следващия. Ричи отново изрази съболезнования, после запита Стан дали ще дойде в Пущинака другата седмица. Стан отвърна, че има надежда, стига баща му да не го постави под домашен арест.

— Божичко, Стан, заради един нищо и никакъв прозорец! — възкликна Ричи.

— Да, ама голям — каза Стан и затвори телефона.