Стивън Кинг - То

Бил пое единия край на албума. Приведени като момчета от църковен хор на репетиция, двамата споделяха гледката. Бил тихо изохка и Ричи разбра, че е видял.

Под гланцовата повърхност на старата черно-бяла фотография бяха застинали две момченца, крачещи по главната улица към пресечката със Сентър стрийт — там, където Каналът потъваше под земята за повече от два километра. Момченцата се очертаваха ясно пред ниската бетонна стена край Канала. Едното беше с панталонки за голф. Другото беше облечено в нещо като моряшко костюмче. На главата му стърчеше филцова шапка. Бяха обърнати в полупрофил към обектива и гледаха нещо отвъд улицата. Нямаше и капчица съмнение, че момчето с голфа е Ричи Тозиър. А момчето с моряшкото костюмче и филцовата шапка беше Бил Пелтека.

Гледаха като хипнотизирани образите си върху снимка, почти три пъти по-стара от тях. Ричи изведнъж усети небцето си гладко и сухо като вехто, прашно стъкло. На няколко крачки пред момчетата някакъв мъж придържаше периферията на шапката си, а полите на пардесюто му бяха застинали завинаги както ги е развял внезапен порив на вятъра. На улицата имаше няколко коли — Форд-Т, Пиърс-Ароу, Шевролети с широки стъпенки отстрани.

— Н-н-н-не въ-въ-вярвам… — заговори Бил и точно в този миг снимката оживя.

Фордът, който би трябвало да остане сред кръстовището навеки (или поне докато окончателно се разпаднат химикалите в старата снимка), отмина пресечката бълвайки от ауспуха си облаци дим. Продължи по Горната миля. Откъм шофьорската страна през прозорчето се подаде мъничка бяла ръка да сигнализира за ляв завой. Колата свърна по Корт стрийт, прекоси бялата рамка на снимката и изчезна.

Пиърс-Ароу, Шевролетите, Пакардите — всички се раздвижиха, запровираха се през кръстовището. С двайсет и осем години закъснение пардесюто на мъжа отново се развя. Той поприхлупи шапката си и продължи напред.

Двете момчета довършиха завъртането, обърнаха се с лице към обектива и след миг Ричи видя какво са гледали — по Сентър стрийт пробяга дръгливо псе. Момчето с моряшкото костюмче — Бил — вдигна два пръста към устата си и свирна. Зашеметен, вцепенен, неспособен да мисли, Ричи осъзна, че чува изсвирването, чува как задъхано тракат колите като шевни машини. Звуците бяха глухи, сякаш долитаха иззад дебело стъкло, но съществуваха.

Кучето се озърна към децата и продължи да тича. Момчетата се спогледаха и избухнаха в смях. Закрачиха по-нататък, сетне Ричи с торбестите панталонки хвана Бил за ръката и посочи към Канала. Завиха натам.

Не, помисли Ричи, недейте, недейте, недейте…

Двамата наближиха ниската бетонна стена и внезапно клоунът изникна изотзад като някакво страховито дяволче от кутия — клоун с лицето на Джорджи Денброу, с гладко заресана назад коса, с мазно-кървави петна по чудовищно ухилената уста, с черни дупки вместо очи. В едната ръка стискаше връвчиците на три балончета. С другата посегна към момчето в моряшко костюмче и го сграбчи за шията.

— Нъ-нъ-НЕЕЕ! — изкрещя Бил и посегна към снимката.

Посегна вътре в снимката.

— Престани, Бил! — викна Ричи и се хвърли върху него.

Успя — ала само по чудо. Видя как пръстите на Бил пронизват с връхчета гланца на снимката и потъват в онзи, другия свят. Видя как възглавничките им губят топлата руменина на жива плът и придобиват мумифицирания кремав цвят, който минава за бял на старите фотографии. Същевремено се смаляваха и отделяха. Това напомняше странната оптическа илюзия, която виждаш щом потопиш пръсти в чаша вода — потопената част сякаш се рее безплътно на сантиметри от истинската ръка.

Диагонални разрези пробягаха по кожата на Бил в местата, където пръстите преставаха да бъдат негови и се превръщаха в снимки на пръсти; сякаш бе бръкнал не във фотография, а между перките на вентилатор.

Ричи го сграбчи за китката и дръпна с все сила. Двамата се преметнаха по гръб. Албумът отлетя на пода и се захлопна със сух пукот. Бил пъхна пръсти в устата си. Очите му сълзяха от болка. Ричи зърна как по дланта се стичат тънки струйки кръв.

— Дай да видя — каза той.

— Бо-боли — промърмори Бил и протегна ръка към Ричи с дланта надолу.

Връхчетата на показалеца, средния и безименния пръст бяха срязани стъпаловидно. Кутрето почти не бе докоснало повърхността на снимката (ако изобщо можеше да се говори за повърхност), затова нямаше рана, но по-късно Бил щеше да каже на Ричи, че нокътят бил отрязан гладко, като с ножичка за маникюр.