Стивън Кинг - То

После в стомаха му натегна някаква твърда топка и той разбра, че е казал самата истина: умираше от страх.

Двете момчета се прокраднаха в къщата като призраци.

Бащата на Бил още не се бе прибрал от работа. Шарон Денброу седеше край кухненската маса и четеше някакво книжле. Още от антрето се долавяше мирисът на вечеря — задушена риба. Ричи врътна един телефон на майка си да съобщи, че не е умрял, само ще се позабави у Бил.

— Има ли някой? — подвикна мисис Денброу когато Ричи остави слушалката.

Двамата застинаха и се спогледаха виновно. После Бил отговори:

— А-а-аз, мамо. И Р-р-р-р-р…

— Ричи Тозиър, госпожо — провикна се Ричи.

— Здравей, Ричи — разсеяно подхвърли мисис Денброу, сякаш изобщо не осъзнаваше къде се намира. — Ще останеш ли за вечеря?

— Благодаря, госпожо, обаче мама ще намине да ме прибере след половин час.

— Ще й предадеш много поздрави, нали?

— Да, госпожо, непременно.

— Х-х-хайде — прошепна Бил. — С-с-стига приказки.

Изкачиха се горе и тръгнаха по коридора към стаята на Бил. Вътре беше подредено по момчешки — тоест, майката на въпросното момче би изпитала само умерено главоболие при вида на подреждането. По лавиците на библиотеката хаотично се трупаха разнородни книжки и комикси. На писалището имаше още комикси, корабни модели, няколко играчки и куп грамофонни плочи. Сред тях стърчеше вехта канцеларска пишеща машина марка „Ъндърууд“. Бяха му я подарили за по-миналата Коледа и понякога Бил пишеше разкази на нея. След смъртта на Джордж бе започнал да пише по-често. От измислиците като че му олекваше.

На пода срещу леглото имаше полуавтоматичен грамофон с купчинка сгънати дрехи върху капака. Бил прибра дрехите в чекмеджетата на писалището и взе плочите. Порови се из тях, докато подбра пет-шест. Зареди ги и включи грамофона. „Флийтуудс“ запяха „Ела тихо, скъпа“.

Ричи презрително си запуши носа.

Бил се ухили, макар че сърцето му биеше лудо.

— Нъ-нъ-нашите н-не охх-о-обичат рокендрол — каза той. — П-подариха ми тая пъ-пъ-плоча за р-р-рождения ден. Плюс две на П-пат Буун и Тъ-тъ-томи Сандс. И-и-имам си Л-л-литъл Ръ-ричард и Джъ-джей Хоукинс Викалото, ама г-ги пускам когато съм с-сам. Важното е д-да свири м-м-музика, та мама да ми-ми-мисли, че сме в мо-о-оята стая. Х-х-хайде.

Стаята на Джордж беше отсреща. Ричи огледа затворената врата и облиза устни.

— Не я ли заключват? — прошепна той на Бил.

Ненадейно го обземаше отчаяна надежда стаята наистина да е заключена. И също тъй ненадейно му ставаше трудно да повярва, че идеята е била негова.

Пребледнелият Бил поклати глава и завъртя дръжката. Пристъпи навътре и се озърна към Ричи. След едва доловимо колебание Ричи го последва. Бил затвори вратата и песента на „Флийтуудс“ заглъхна. Ричи леко трепна от тихото щракване на бравата.

Огледа се, изпълнен едновременно със страх и парещо любопитство. Първото, което забеляза, бе сухият, застоял въздух. Отдавна не са отваряли прозорците в тази стая, помисли той. Не, дявол да го вземе, отдавна не са дишалив тази стая. Това усещам в действителност. Лекичко потрепери от мисълта и пак облиза устни.

Погледът му падна върху леглото на Джордж и той си представи как хлапето спи сега под завивка от пръст в гробището Маунт хоуп. Гние там. Ръцете му не са скръстени, защото за тоя стар обичай трябват две ръце, а Джордж е погребан само с една.

От гърлото на Ричи излетя тихичък стон. Бил се завъртя и го изгледа въпросително.

— Прав си — дрезгаво каза Ричи. — Зловещо е тук. Просто не си представям как можеш да влизаш сам.

— Т-той ми беше бръ-брат — простичко отвърна Бил. — Понякога ми се и-и-иска и т-толкоз.

По стените висяха плакати — детински плакати. На единия беше нарисуван Страхотния Том, главен герой от рисуваните филмчета за Капитан Кенгуру. Том прелиташе над главата и хищно протегнатите ръце на Краби Апълтън, който, естествено, беше от скапан по-скапан. На друг плакат тримата племенници на Доналд Дък — Хюи, Луи и Дюи — маршируваха из горските дебри с кожените си шапки на младши скаути. Трети плакат, оцветен от самия Джордж, показваше как мистър Ду спира движението, за да пресекат няколко дечица, бързащи за училище. Отдолу беше написано: МИСТЪР ДУ ВИ СЪВЕТВА ДА ПРЕСИЧАТЕ ПРИ ПОЛИЦАЯ!

Не е било много сръчно хлапето, излизало е от контурите , помисли Ричи, после потръпна. Хлапето вече нямаше да стане по-сръчно. Ричи погледна масата край прозореца. Мисис Денброу бе оставила там полуотворените бележници на Джордж. И като ги гледаше, като знаеше, че други бележници вече няма да има, че Джордж е умрял преди да се научи как да не излиза от контурите, че животът му е свършил навеки и безвъзвратно след тия няколко бележничета от детската градина и първи клас, Ричи за пръв път осъзна със страхотна сила цялата идиотска реалност на смъртта. Сякаш грамадна желязна каса се стовари върху мозъка му и заседна там. Аз мога да умра! — изведнъж закрещя съзнанието му, ужасено от предателството на целия свят. И всеки друг може! Всеки друг!