Стивън Кинг - То

— Благодаря ти, момче — отвърна мистър Нел и отдръпна ръка. — Май требе мънинко да поработиш над тоя номер. Засега ми мязаш толкоз на ирландец, колкото и Граучо Маркс.

Другите момчета се разсмяха, най-вече от облекчение. Докато се смееше, Стан стрелна Ричи с укоризнен поглед: Кога ще пораснеш, Ричи?

Мистър Нел подаде ръка на всички, като остави Бен за накрая.

— Няма от какво да се срамуваш, само дето си объркал преценката, едро момче. А пък туй доле… от някоя книжка ли го видя?

Бен поклати глава.

— Сам ли го измисли?

— Да, сър.

— Бре, пусто да остане! Помни ми думата, някой ден ще правиш велики дела. Обаче Пущинакът не е място за тях. — Полицаят замислено се огледа наоколо. — Тука никой и нивга няма да стори велико дело. Гадно място. — Той въздъхна. — Събаряйте дигата, драги момчета. Събаряйте я час по-скоро. А пък додето свършите, аз май ще седна да си почина на сянка под тоя тука храст.

При последните думи той се озърна към Ричи, сякаш го насърчаваше за нови щуротии.

— Да, сър — смирено отвърна Ричи и млъкна.

Мистър Нел кимна доволно и момчетата се юрнаха на работа, като пак се озъртаха към Бен — този път за да им покаже как най-бързо да съборят построеното по негови указания. Междувременно полицаят измъкна изпод мундира си плоско кафяво шише и отпи солидна глътка. Закашля се, после въздъхна мощно и огледа децата с навлажнени, благодушни очи.

— Ами като какво ли ще да е туй у шишенцето ви, благородни сър? — обади се Ричи, нагазил до колене във водата.

— Ричи, няма ли да си затваряш човката? — изсъска Еди.

— Туй ли? — Леко изненадан, мистър Нел се взря в Ричи, после сведе поглед към бутилката. Тя нямаше никакъв етикет. — Туй е един божествен сироп за кашлица, мойто момче. Дай сега да те видим е ли можеш да си толкоз чевръст с ръцете, колкото и с езика.

Доста по-късно Бил и Ричи крачеха един до друг по Уичъм стрийт. Бил тикаше Силвър; след усилията първо по строежа, а после и по събарянето на дигата, просто не му оставаше енергия за да подкара огромния велосипед. И двете момчета бяха мръсни, рошави и грохнали от умора.

Стан бе попитал не искат ли да му дойдат на гости и да поиграят „Монопол“, дама или нещо подобно, но никой не прояви желание. Ставаше късно. Бен обяви с немощен и потиснат глас, че се прибира у дома да види дали някой не му е донесъл библиотечните книги. Имаше известна надежда, защото по правилник в картончетата непременно се вписваше не само името, но и адресът на читателя. Еди каза, че щял да гледа по телевизията „Рок шоу“ — тая вечер щял да участвува Нийл Седака, та искал да го види дали е негър. Стан му рече да не се прави на глупак, Нийл Седака бил бял, личало си още щом го чуеш. Еди заяви, че от слушане нищо не си личи; до миналата година бил твърдо уверен, че Чък Бери е бял, обаче като го показали в „Естраден подиум“, той се оказал черен.

— Добре, че майка ми и досега го мисли за бял — добави Еди. — Ако разбере, че е негър, сигурно ще ми забрани да го слушам.

Стан предложи да се обзаложат на четири книжки с комикси, че Нийл Седака е бял и двамата се отправиха към дома на Еди, за да решат спора.

Останаха само Бил и Ричи, упътени в посока, която след известно време щеше да ги изведе пред дома на Бил. Почти не разговаряха. Ричи неволно се замисли за разказа на Бил как снимката завъртяла глава и намигнала. И въпреки умората му хрумна нещо. Беше безумно… ала и някак обаятелно.

— Били, момче младо — каза той. — Ха да спрем за мънинко. Дай на стария човек пет минутки отдих. Инак умирвам.

— Д-де тоз къ-ъ-смет — отвърна Бил, но все пак спря, внимателно положи Силвър върху тревата край Семинарията и двамата седнаха на широките каменни стъпала пред натруфената викторианска сграда от червени тухли.

— К-какъв ден — мрачно промърмори Бил. Под очите му се тъмнееха червеникави кръгове. Лицето му изглеждаше бледо и изнурено. — К-като стигнем до нас, взе-е-еми да в-в-врътнеш един телефон на в-вашите. И-инак ще се п-побъркат.

— Аха. Ще се побъркат като нищо. Слушай, Бил…

Ричи помълча, размишлявайки за мумията на Бен, прокажения на Еди и онова, което Стан не бе успял да им каже. За миг в паметта му изплува нещо — нещо свързано със статуята на Пол Бъниън пред Градския център. Но онова беше само сън , за Бога.

Той пропъди незначителните мисли и храбро се хвърли към главното.

— Какво ще речеш, ако влезем у вас? Хайде да надникнем в стаята на Джорджи. Искам да видя онази снимка.