Стивън Кинг - То

Той сякаш просто не може да спре потока на спомените, има чувството, че в края на краищата те ще го докарат до лудост. Прехапва устна и с все сила притиска длан в длан, като че очаква всеки миг да се разпадне. Усеща, че неминуемо ще се разпадне, и то скоро. Изглежда, някаква безумна частица от съзнанието му очаква с нетърпение предстоящите събития, ала останалото само се чуди как ли ще преживее близките дни. Той…

Ето, че мисълта му пак секва.

На пътя излиза елен. Тихо отеква потропването на пролетно-меки копита по асфалта.

Гърдите на Ричи застиват насред дъх, после отново бавно се раздвижват. Той гледа като втрещен и някаква трезва частица от съзнанието му мисли, че подобна гледка не се среща на Родео булевард. Не… трябвало е да си дойде у дома, за да я види.

Не е елен, а кошута („Кошута, женската на елена“ — весело припява в главата му един от Гласовете). Излязла е от гората вдясно и сега стои сред шосе № 7, стъпила с предните крака на едната пресечена бяла линия, със задните — на другата. Черните й очи кротко се взират в Рич Тозиър. В тия очи се чете интерес, ала няма и капчица страх.

Гледайки кошутата, Рич дълбоко си поема дъх и ненадейно започва да говори с един от Гласовете… ала за пръв път от двайсет и пет години насам това е Гласът на Ирландското ченге, влязъл в репертоара му след онзи незабравим ден. Звукът се търкулва с грохот из утринната тишина като огромна топка за боулинг — сам Ричи за нищо на света не би повярвал, че може да говори тъй гръмко и мощно:

— Йее -сусе Христе барабар с вси светии на колесница! Какво дири такваз гиздосия като теб из тоя пущинак, моме? Йесусе Христе! Беж да те няма и се прибирай право дома, додето не съм те напортил на отец О’Къркинс!

Още преди да заглъхне ехото, още преди първата стресната сойка да закрещи срещу светотатството, кошутата му врътва опашка като знаме за капитулация и изчезва сред мъгливите ели вляво от пътя, оставяйки зад себе си само купчинка димящи топченца като доказателство, че дори и на трийсет и седем години Ричи Тозиър все още е в състояние от време на време да пусне някоя По-Якичка.

Ричи започва да се смее. Отначало само се киска тихичко, после изведнъж осъзнава колко нелепо изглежда — застанал сред здрача на мейнското утро, на пет хиляди километра от дома си, и крещи по някаква кошута с акцента на полицай-ирландец. Тихото кискане преминава в наниз от звънък смях, смехът прераства в бурен кикот, следва задавен вой и накрая той е принуден да се хване с две ръце за колата, докато от очите му текат сълзи и смътно се пита дали няма да подмокри гащите. Всеки път, щом вземе да се окопитва, погледът му пада върху купчинката топчета сред асфалта и го обзема нов пристъп на смях.

Задъхан, сополив, той най-сетне намира сили да се настани зад волана и да включи двигателя на Мустанга. По пътя прелита тежка цистерна с изкуствен тор, оставяйки подир себе си мощен повей. Когато цистерната отминава, Рич изкарва колата на платното и пак поема към Дери. Сега се чувствува по-добре, сякаш е овладял положението… или просто така му се струва, защото отново се движи, отмята километри и сънят отново се превръща в сън.

Пак се сеща за мистър Нел… и за онзи ден край бента. Мистър Нел искаше да знае кой е измислил тая щуротия. Ричи си спомня как петимата се споглеждаха боязливо, как Бен пристъпи напред с клюмнала глава, пребледнели бузи и разтреперано лице, полагайки мрачни усилия да не се разплаче. Горкото хлапе навярно е предполагало, че го чакат пет до десет години в Шоушанк задето е заляло канализацията по Уичъм стрийт, мисли си Рич, но въпреки всичко пое отговорност. И с това принуди останалите да прекрачат напред, за да го подкрепят. Нямаха друг изход — иначе трябваше да признаят, че са от „лошите“. Страхливци. И тъй нататък — точно противоположното на любимите им телевизионни герои. А това ги сплоти в едно цяло, за добро или за зло. Сплоти ги, изглежда, за цели двайсет и седем години. Понякога събитията са като подредени плочки от домино. Първата събаря втората, втората събаря третата — и готово.

Кога ли, пита се Ричи, кога ли е станало прекалено късно за отстъпление? Когато се появи Стан и взе най-дейно участие в строежа на бента? Когато Бил им разказа как училищната снимка на брат му завъртяла глава и намигнала? Може би… но Рич Тозиър има чувството, че плочките от доминото са почнали да падат наистина едва когато Бен Ханском пристъпи напред и промълви:

— Аз им показах