Стивън Кинг - То

— Ето ме, Еди, всичко е наред — гъгнеше съществото. — Ще ти хареса тук долу, при нас. Тук са и някои твои другарчета.

Ръката отново посегна напред и в някакво дълбоко кътче сред обезумялото, пищящо съзнание на Еди внезапно се възцари хладна увереност, че ако тая твар докосне оголената му кожа, той също ще започне да гние. Мисълта го изтръгна от вцепенението. Той запълзя заднешком на лакти и колене, после се завъртя и се хвърли към края на верандата. Тесни и прашни слънчеви лъчи, проникващи през процепите между дъските отгоре, прошарваха от време на време лицето му. Разкъсваше с глава мръсните паяжини, които полепваха по косата му. Озърна се през рамо и видя, че прокаженият вече се е измъкнал до кръста.

— Бягството няма да ти помогне, Еди — подвикна изчадието.

Еди бе стигнал до края на верандата. Тук имаше решетка от летвички. Слънцето сияеше през нея и отпечатваше светли ромбчета по бузите и челото му. Момчето без колебание наведе глава и се юрна напред, изкъртвайки цялата решетка сред жалното скърцане на ръждиви гвоздейчета. От другата страна растеше гъсталак от розови храсти и Еди прелетя през тях, като в движение се изправи на крака, без да усеща, че бодлите покриват ръцете, бузите и шията му с дълги драскотини.

Завъртя се и взе да отстъпва заднешком с омекнали крака. Извади инхалатора от джоба си, налапа го и дръпна спусъка. Повтаряше си, че всъщност нищо не се е случило, нали така? Фантазирал е за онзи лумпен и съзнанието му… ами, съзнанието му просто е

( разиграло цирк )

прожектирало филм, филм на ужасите, като ония с Франкенщайн или Човека-вълк, дето понякога ги пускат на съботните сутрешни прожекции в „Бисер“, „Бижу“ или „Аладин“. Сам се бе изплашил! Ама че е диване!

Той дори успя да издаде тъничък треперлив смях при мисълта за неподозираните възможности на собственото си въображение, преди прогнилите ръце да излетят изпод верандата и да се вкопчат в розовите храсти с дива, безсмислена ярост. Дърпаха, скубеха, мачкаха, пръскайки по вейките ярки кървави мъниста.

Еди изпищя.

Прокаженият пълзеше навън. Сега се виждаше, че е облечен в клоунски костюм с грамадни оранжеви копчета отпред. Чудовището забеляза Еди и се ухили. Разкъсаната му уста се разтвори и езикът провисна надолу. Еди отново изпищя, ала никой не би чул сподавения детски писък сред бученето на дизелови двигатели в депото. Езикът на прокажения не беше просто изплезен; дълъг бе поне метър и се размотаваше като карнавална духалка. Завършваше с двузъбо острие, което се влачеше из праха. По него се стичаше гъста, лепкава, жълтеникава пяна. И лазеха бръмбари.

Розовите храсти, покрити с първа пролетна зеленина, през които бе прелетял Еди, изведнъж се превърнаха в мъртва, черна дантела.

— Ще ти духам — прошепна прокаженият и тромаво се изправи на нозе.

Еди хукна към велосипеда. Бягаше както предния път, само че сега всичко ставаше като в кошмар, където се движиш мъчително бавно въпреки отчаяните си усилия… а нали в тия сънища винаги чуваш или усещаш как нещо, как някакво То те догонва? Нали винаги долавяш мириса на вонящия му дъх, както Еди го долавяше сега?

За миг го обзе безумна надежда: може би това наистина бе кошмар. Може би щеше да се събуди в креватчето, облян в пот, разтреперан, даже разплакан… ала жив. В безопасност. Сетне той прогони мисълта. Чарът й бе смъртоносен, утехата — гибелна.

Не се и опита да яхне веднага колелото; просто хукна край него с приведена глава, тласкайки ръкохватките. Имаше чувството, че се дави — не във вода, а в собствените си гърди.

— Ще ти духам — пак прошепна прокаженият. — Потърси ме пак, юначе, потърси ме, Еди. Доведи и приятелите си.

Прогнилите пръсти сякаш докоснаха врата му, но може би всъщност нямаше нищо освен провиснала паяжина от дупката под верандата, закачена за косата му и плъзнала за миг по изтръпналата му плът. Еди се метна на велосипеда и подкара с все сила, без да се интересува, че гърлото му пак се е свило като иглено ухо, без да дава пукната пара за астмата, без да се озърта. Погледна назад чак когато наближи към дома, а тогава, естествено, не видя нищо, освен две момчета, тръгнали да играят на топка в парка.

Тая нощ, изпънат като ръжен в леглото си, стиснал здраво инхалатора и вторачен в сенките, той пак чу шепота на прокажения: Бягството няма да ти помогне, Еди.

— Уха! — възкликна Ричи с боязън и уважение. Това бе първата изречена дума след като Бил Денброу замълча.