Стивън Кинг - То

Сега под верандата нямаше скитници, но куп следи говореха за предишните им посещения. Празни бирени кутии и бутилки, празни шишета от уиски. Край тухлените основи като умряло куче се валяше мърляво, мазно одеяло. Имаше още купища смачкани вестници, една протрита обувка и дъх на боклук. Под всичко това лежеше дебел слой ланска шума.

Въпреки волята си, Еди не намери сили да се удържи и пролази под верандата. Сега бесните удари на сърцето му отекваха в главата и пред очите си виждаше танцуващи бели точици.

Отдолу мирисът ставаше по-тежък — мирис на къркане и пот, смесен с тъмния, кафяв дъх на прогнили листа. Листата даже не шумоляха под лактите и коленете му. И те, и вехтите вестници, само въздишаха.

Аз съм лумпен , несвързано помисли Еди. Лумпен съм и бродя по железниците. Туй правя. Без пукната пара, без дом, ама си намерих шишенце, долар и място за нощувка. Тая седмица ще бера ябълки, другата седмица — картофи, а когато мраз скове земята като долари в банков сейф — ех, тогаз ще рипна в някой празен вагон, дето мирише на захарно цвекло, ще седна в ъгъла, ще се завия със сено, стига да има, ще си къркам, ще дъвча тютюн и рано или късно ще стигна до Портланд или до славния бобен град Бостън, а там, ако не ме спипа железопътната охрана, ще се вмъкна в някой вагон за юга, където да бера грейпфрути, лимони и портокали. А пък ако ме спипат, има да строя пътища за туристите. Чудо голямо, и друг път съм го правил, нали? Аз съм просто самотен дърт скитник, нямам си парички, нямам си дом, обаче едно си имам; имам си болест, дето ме яде жив. Кожата ми се цепи до кръв, зъбите ми капят — и знаете ли? — усещам как прогнивамкато омекнала ябълка, усещам гокак става, разяжда ме отвътре, разяжда ме, разяжда, разяжда.

Еди гнусливо хвана с два пръста вонящото одеяло и го избута настрани, смръщен от допира на сплъстената материя. Отзад се разкри нисък прозорец към мазето — едното стъкло беше счупено, другото потъмняло от мръсотия. Приведе се напред, вече почти напълно хипнотизиран. Привеждаше се все по-близо до прозореца, до подземния мрак, вдишвайки мириса на старост, гнилоч и плесен, все по-близо и по-близо до мрака, и прокаженият навярно щеше да го спипа, ако астмата не бе избрала тъкмо този миг, за да се развихри. Безболезнена, ала ужасяващо жестока хватка стегна дробовете му; дишането му тутакси се превърна в познатото, омразно хъхрене.

Отдръпна се и точно тогава отпред изникна лицето. Появата му бе тъй ненадейна, тъй стъписваща (и същевременно толкова очаквана ), че Еди не би могъл да изпищи дори и без пристъпа на астма. Очите му изхвръкнаха от орбитите. Устата му зина безмълвно. Този скитник бе друг, не онзи с раздрания нос, ала между двамата имаше прилики. Страхотни прилики. И все пак… подобна твар не можеше да е жив човек. Нищо живо не можеше да е тъй разядено, без да загине.

Кожата на челото му беше разцепена. През раната прозираше бяла кост, облепена с някаква жълтеникава слузеста ципа, като леща на прожектор с изтощена батерия. От носа бе останал само къс оголен хрущял над възпалените червени дупки на ноздрите. Едното око се синееше весело. Орбитата на другото беше задръстена с гъбести кафеникаво-черни израстъци. Долната устна на прокажения провисваше като разкъсан черен дроб. Горна устна изобщо нямаше; зъбите му стърчаха в злокобна усмивка.

Едната ръка на изчадието се стрелна през счупения прозорец. Другата мина право през мръсното стъкло отляво като го натроши на парчета. Търсещите, опипващи ръце бяха целите в язви. Из раните деловито пъплеха насам-натам бръмбарчета и паразити.

Със задъхан, мяукащ вой, Еди пролази прегърбен назад. Едва дишаше. В гърдите му сърцето бъхтеше като побесняла машина. Прокаженият изглеждаше облечен в парцаливите останки от някакъв странен, сребрист костюм. Из кичурите кестенява коса по главата му гъмжаха ситни твари.

— Искаш ли да ти духам, Еди? — изграчи видението, като се хилеше с останките от уста. После затананика: — Боби духа за петаче, духа хубаво, така че да го търсиш пак, юначе, със доплащане обаче. — Намигна. — Това съм аз, Еди, Боб Грей. А сега, след като се запознахме както си му е ред…

Прогнила длан потупа Еди по дясното рамо. Момчето изпищя едва чуто.

— Няма нищо — каза прокаженият и ужасеният Еди видя като в кошмар как изчадието бавно изпълзява от прозореца. Изпъкналата кост зад олющеното чело строши тънката летва между двете липсващи стъкла. Сгърчените пръсти задълбаха в листата и влажната пръст. Сребристите рамене на дрехата… костюма… все едно какво беше… взеха да се провират през отвора. Самотното лъскаво синьо око не се откъсваше от лицето на Еди.