Стивън Кинг - То

— Признай си, Станли, признай на баба за лооооошия клоун и ще ти дам шоколадова курабийка с бадемчета. Само си кажи…

— Затваряй си човката! — изрева внезапно Стан и се завъртя към Ричи, който смаяно отскочи назад. — Просто си затваряй човката!

— Тъй вярно, шефе — каза Ричи и седна. После недоверчиво се взря в Стан Юрис. По бузите на Стан пламтяха алени петна, но въпреки всичко изглеждаше по-скоро изплашен, отколкото разгневен.

— Няма нищо — тихичко се обади Еди. — Не се сърди, Стан.

— Не беше клоун — каза Станли. Погледът му трескаво прескачаше от лице на лице. Сякаш се бореше да пречупи нещо в себе си.

— Мо-мо-ожеш да к-к-кажеш — също тъй тихичко го насърчи Бил. — Н-нали и ние к-к-казахме.

— Не беше клоун. Беше…

И точно в този миг прокънтя гръмкият, загрубял от уиски глас на мистър Нел, от който всички подскочиха, сякаш бяха попаднали под обстрел:

— Йее -сусе Христе барабар с вси светии на колесница! Глей го туй! Йесусе Христе!

Ричард Тозиър изключва радиото насред „Като Дева“ на Мадона (досега е слушал някаква местна радиостанция, която се хвали с „най-страхотния стерео-рок на средни вълни в околностите на Бангор!“), отбива край пътя, изключва двигателя на наетия от аерогарата Форд-Мустанг и излиза. В ушите му тътнат приливи и отливи — всъщност собственият му дъх. Току-що е зърнал табела, от която целият му гръб е настръхнал на ситни твърди топченца.

Той минава пред колата и отпуска длан върху капака. Чува как изстиващият двигател тихичко попуква. Нейде рязко се провиква сойка и пак замлъква. Пеят щурци. Това е цялото музикално оформление.

Видял е табелата, минал е под нея и изведнъж отново се е озовал в Дери. След двадесет и пет години Ричи Тозиър по прякор Мръсната уста се прибира у дома. Той е…

Внезапно в очите му се врязва непоносима пареща болка и мисълта секва по средата. Той надава тих, задавен вик и дланите му литват към лицето. Само веднъж е изпитвал нещо поне отчасти сравнимо с тая огнена болка — в колежа, когато веднъж му попадна мигла под контактната леща… а и то беше само в едното око. Сега ужасното мъчение се впива и в двете.

Още преди да е докоснал лицето си, болката изчезва.

Бавно, замислено отпуска ръце и се заглежда напред по шосе № 7. Напуснал е магистралата на отклонението в Етна-Хейвън; сам не знае защо, ала не иска да пристигне по магистралата, която още се строеше край Дери, когато той и родителите му отърсиха от подметките си праха на това смахнато градче и се отправиха към Средния Запад. Не… по магистралата би било по-бързо, само че неправилно.

Затова е пресякъл сгушените, задрямали сгради на някогашния Хейвън Вилидж по шосе № 9, после е отбил по шосе № 7. И с всеки изминат километър денят е ставал все по-слънчев.

А сега табелата. Тя е най-обикновена, подобни табели бележат границите на над шестстотин градчета в Мейн, ала тъкмо тази го удря право в сърцето!

По-нататък — табела на благотворителната организация Елкс; табела на Ротари клуб; и за да се оформи светата троица — табела, уведомяваща за факта, че „ЛЪВОВЕТЕ ОТ ДЕРИ“ РЕВАТ ЗА ОБЕДИНЕНИЯ ФОНД! След това е пак само шосе № 7, продължаващо все направо сред буйни борови и смърчови горички. Под безмълвните лъчи на крепнещия ден дърветата изглеждат сънливи като сиво-синкав цигарен дим, наслоен в неподвижния въздух на заключена стая.

Дери, мисли си той. Дери, Господи помилуй. Дери. Гръм и мълнии.

Ето го тук, на шосе № 7. След седем километра ще види (стига някое торнадо да не я е отнесло през отминалите години) фермата на Рулин, откъдето майка му редовно купуваше яйца и зеленчуци. След още три километра шосе № 7 се превръща в Уичъм роуд, който пък на свой ред се превръща в Уичъм стрийт — няма грешка, алилуя, безкраен свят, амин. И нейде там, между фермата и града, ще мине първо край дома на Бауърс, сетне край дома на Хенлън. Километър и половина подир дома на Хенлън ще зърне първите проблясъци на Кендъскиг и първите гъсти дебри отровна зеленина. Пищната долина, известна кой знае защо под името Пущинака.

Наистина не знам дали имам сили да издържа, мисли Ричи. Нека си го кажем правичката, братчета. Просто не знам дали имам сили.

Цялата предна нощ е отминала като в сън. Докато не спира да пътува, да напредва, да отхвърля километър след километър, сънят продължава. Ала сега е спрял — по-точно знакът го спря — и се е събудил, за да осъзнае странната истина: сънят е самата реалност. Дери е реалност.