Стивън Кинг - То

— На-на-намира ли т-ти се о-о-още една ци-х-хи-игара, Р-р-ричи?

Ричи му подаде последната цигара от полупразния пакет, който бе отмъкнал от чекмеджето на татковото си бюро. Дори я запали предварително.

— Да не си сънувал, Бил? — внезапно запита Стан.

Бил поклати глава.

— Н-не беше съ-съ-сън.

— Наистина — тихичко се обади Еди.

Бил рязко се втренчи в него.

— Къ-къ-какво?

— Наистина, казах — Еди го изгледа почти възмутено. — Наистина е станало. Било е истинско .

И преди да се удържи — преди сам да усети, че ще го стори — Еди с изненада откри, че е започнал да разказва за прокажения, който изпълзя от мазето на Нийбълт стрийт 29. Към средата на разказа взе да се задъхва и посегна към инхалатора. Накрая избухна в пискливи ридания и мършавото му телце се разтресе.

Всички го гледаха смутено, после Стан положи ръка на гърба му. Бил го прегърна неловко, а останалите стеснително извърнаха глави.

— Ня-ня-а-ма нищо, Е-е-еди. Вси-всичко е на-а-ред.

— И аз го видях — ненадейно каза Бен Ханском. Гласът му беше глух, задавен и натежал от страх.

Еди надигна беззащитно, просълзено лице със зачервени и възпалени очи.

— Какво?

— И аз видях клоуна — каза Бен. — Само че не беше какъвто казваш… поне когато ми се яви. Не беше прогнил и лепкав. Беше… сух. — Той помълча, приведе глава и се втренчи в бледите си ръце, отпуснати безсилно върху огромните му бедра. — Мисля, че беше мумията.

— Като оная от филмите ли? — запита Еди.

— Като нея, но не съвсем — бавно изрече Бен. — Във филмите мумията изглежда фалшива. Страшна е, ама си личи нагласеното, нали ме разбираш? Разните му там бинтове изглеждат прекалено чистички и тъй нататък. Обаче онзи тип… мисля, че той изглеждаше тъй, както би трябвало да изглежда истинската мумия. Нали ме разбираш, все едно че си я открил в някоя зала под пирамидите. Само да не беше костюмът.

— Ка-ка-къ-ъв кххо-о-стюм?

Бен погледна към Еди.

— Сребрист костюм с големи оранжеви копчета отпред.

Челюстта на Еди провисна. Той се опомни, затвори уста, после изрече:

— Ако си правиш майтап, кажи го направо. Аз и до днес… и до днес сънувам оня тип под верандата.

— Не е шега — отвърна Бен и подхвана своята история.

Постепенно разказа всичко — от предложението да помогне на мисис Дъглас за преброяването на учебниците до собствените си кошмари напоследък. Говореше бавно, без да поглежда останалите момчета. Сякаш дълбоко се срамуваше от поведението си. Вдигна глава чак когато и последната дума бе изречена.

— Трябва да си сънувал — каза Ричи след дълго мълчание. Видя болезнената гримаса на Бен и побърза да добави: — Не го взимай присърце, Шеф Бен, ама трябва да си наясно, че балоните не могат ей-тъй да се реят срещу вятъра…

— А снимките не намигат — възрази Бен.

Ричи смутено се озърна към Бил. Да обвини Бен, че е сънувал наяве, беше едно; да стори същото с Бил — съвсем друго. Бил беше техен водач, всички взимаха пример от него. Не говореха за това; нямаше и нужда. Но Бил беше мозъкът на компанията, момчето, което все ще измисли какво да правят и в най-скучния ден, момчето, което си спомня забравени от другите игри. И по някакъв странен начин всички те усещаха около Бил утешителния ореол на възрастен мъж — може би това бе чувството за надеждност, чувството, че Бил ще поеме цялата отговорност, ако се наложи. Истината бе, че Ричи вярваше в разказа на Бил въпреки цялото му безумие. А дали пък просто не искаше да отхвърли историята на Бен… че и на Еди, както е тръгнало?

— Ами на теб не ти ли се е случвало нещо подобно, а? — запита го Еди.

Ричи помълча, накани се да каже нещо, тръсна глава, пак помълча и накрая рече:

— Най-страшното, дето съм виждал напоследък, беше как Марк Прендъргаст пикае в парка Маккарън. Нямаш си представа каква грозна патка вади.

— Ами ти, Стан? — обади се Бен.

— Не — бързо изрече Стан и извърна глава.

Личицето му бе пребледняло и върху него се белееха плътно стиснатите устни.

— И-ххи-имало ли е нъ-нъ-нещо, С-ст-стан? — запита Бил.

— Не, казах ви!

Стан се изправи и с ръце в джобовете слезе до брега. Спря там, гледайки как водата прелива над първия бент и се събира пред допълнителната стена.

— Айде, Станли! — подкани го Ричи с тъничък фалцет.

Това бе още един от Гласовете му — баба Мърморана. Когато разиграваше баба Мърморана, Ричи куцукаше насам-натам прегърбен, с ръка на кръста, и кашляше от време на време. Обаче каквото и да правеше, все си приличаше най-много на Ричи Тозиър.