Стивън Кинг - То

Без да подозира, че приятелят му страда дълбоко от спазмите на първата любов, Ричи се чувствуваше свеж като прясно боядисана ограда. В личната му класация за филми най-високо стоеше Франсис говорещото муле, а над него имаше само едно — чифт филми на ужаса в салон претъпкан с дечурлига и всички да крещят и пищят с все сила на най-страшните места. За нищо на света не би предположил наличието на някаква връзка между тия два евтини филма на „Американ Интернейшънъл“ и онова, което става в града… поне за момента не предполагаше такова нещо.

В петък сутринта бе видял във вестника обявата за двойната съботна прожекция и тутакси бе забравил колко зле спа предната нощ, как накрая стана и щракна нощната лампа — бебешки номера, не ще и дума, но иначе нямаше да мигне. На сутринта нещата отново изглеждаха нормални… е, почти. Започваше да си мисли, че двамата с Бил може просто да са имали обща халюцинация. Разбира се, раните по пръстите на Бил не бяха халюцинация, но можеше и да се е порязал върху ръба на някоя страница. Много плътни страници имаше онзи албум. Освен това никакъв закон не го задължаваше да мисли по въпроса в близките десет години, нали така? Хайде де!

И тъй, в утрото след едно преживяване, което би заставило всеки възрастен да хукне към най-близкия психиатър, Ричи Тозиър се събуди ободрен, излапа огромен брой палачинки, зърна на забавната страница обявата за двата филма на ужаса, провери финансите си, установи затруднителното им състояние (е… май би било по-точно да се каже „опустошено“) и удари на молби да му възложат някоя домакинска работа.

Татко му, който бе слязъл на закуска с бялата зъболекарска престилка, остави спортните страници на вестника и си наля втора чаша кафе. Носеше очила със стоманени рамки, леко оплешивяваше на тила и щеше да умре от рак на ларинкса през 1973 година. Надигайки чашката, той погледна каква реклама му сочи момчето.

— Филми на ужаса — изрече Уентуърт Тозиър.

— Аха — ухили се Ричи.

— Май много ти се ходи — установи Уентуърт Тозиър.

— Аха!

— Май ти се струва, че ще умреш в страшни мъки, ако не идеш да гледаш тия долнопробни филмчета.

— Да, да, непременно! Знам си! Ще умра! Гхххъррааах!

Ричи сграбчи гърлото си с две ръце, изплези език и се търкулна на пода. Такава бе представата му за чар — малко странна, трябва да се признае.

— За Бога, Ричи, няма ли да престанеш? — обади се майка му откъм печката, където му пържеше две яйца за дояждане след палачинките.

— Бре-бре, Рич — възкликна татко му, докато Ричи заемаше предишната позиция. — Сигурно съм забравил да ти дам джобни пари в понеделник. Не се сещам за друга причина пак да ти трябва финансиране в петък.

— Ами то…

— Похарчи ли ги?

— Ами то…

— Темата се оказа прекалено дълбока за момче с толкова плитък мозък — констатира Уентуърт Тозиър. Той положи лакът на масата, подпря брадата си с длан и се втренчи в първородния си и единствен син с изражение на най-искрен интерес. — За какво ги похарчи?

Ричи незабавно се превъплъти в Английския камериер Тудълс.

— Че как иначе, похарчих ги, благородни сър, тъй не е ли? Хип-хип, ура-ура и прочие боклуци. Моят скромен дял за военното усилие. Всички жертвуваме по нещичко, та да отблъснем кръвожадните хуни, тъй не е ли? Сегиз-тогиз позагазим, чули да сте? Сегиз-тогиз ни посбъхтят, чули да сте? Сегиз-тогиз…

— Сегиз-тогиз се чудим кой ни сра в гащите — кротко добави Уент и посегна към ягодите.

— Спести ми вулгарностите на закуска, ако обичаш — каза Маги Тозиър на съпруга си докато слагаше яйцата пред момчето. После скастри Ричи: — Чудя се защо изобщо си тъпчеш главата с подобни ужасни щуротии.

— О, майчице — изстена Ричи.

Изглеждаше смазан и унил, но в душата си ликуваше. И двамата му родители бяха за него като отворена книга — оръфана и любима книга — затова вече не се съмняваше, че ще получи каквото иска: домакински задачи и разрешение да посети прожекцията в събота следобед.

Уент приведе глава към Ричи и се усмихна широко.

— Сега вече май те заклещих натясно.

— Тъй ли, тате? — отвърна Ричи и също се усмихна… с лека тревога.

— О, да. Чувал ли си за тревата край къщи, Ричи? Запознат ли си с нея?

— Че как да не съм, благородни сър — опита Ричи пак да се превъплъти в Тудълс. — Доста занемарена, тъй не е ли?

— Е тъй, е тъй — съгласи се Уент. — И ти, Ричи, ще ни отървеш от тази беда.

— Аз ли?

— Да, ти. Окоси я, Ричи.

— Готово бе, тате, дадено — отвърна Ричи, ала в ума му внезапно възникна ужасно подозрение. Може би татко му говореше не само за тревата отпред.