Стивън Кинг - То

— Божичко, Бев, не бива така да…

— Бива, щом е вярно. — Тя вдигна рамене. — Не ми пука. За какво ми е да се премятам и да си показвам гащите пред милион зяпачи? Гледай, Ричи. Виж сега.

В следващите десет минути Бев се зае да му покаже как да задържи топчето неподвижно. Към края на урока Ричи взе наистина да схваща, макар че успяваше да го върне нагоре само до средата на връвчицата.

— Не дърпаш достатъчно рязко, там е цялата работа — заяви Бев.

Ричи погледна часовника над отсрещната кантора и скочи, прибирайки играчката в задния си джоб.

— Олеле, трябва да бягам, Бев. Имах среща с Камарата. Ще си рече, че съм му вързал тенекия.

— Кой е Камарата?

— А, Бен Ханском. Аз обаче му викам Камарата. Нали знаеш, като бореца — Кълаун Камарата.

Бевърли се навъси.

— Не си много учтив. Бен ми харесва.

— Не мой да ма биеш, госдарю! — изписка Ричи с Гласа на Пиканини, като въртеше комично очи и кършеше ръце. — Не мой да ма шибаш с тоз камшик, аз ша сам кротко негро, госпожа, аз ша…

— Ричи! — тихичко каза Бев.

Ричи заряза Гласа.

— И аз го харесвам — каза той. — Преди два дни построихме бент в Пущинака и…

— Там ли ходите? Там ли играете с Бен?

— Естествено. Цяла тайфа сме. Долу е страшно гот. — Ричи пак се озърна към часовника. — Наистина трябва да напускам сцената. Бен ще ме чака.

— Добре.

Той помълча, замисли се и предложи:

— Ела и ти, ако нямаш друга работа.

— Без пари съм, казах ти вече.

— Аз ще ти взема билет. Имам два долара.

Тя метна остатъка от сладоледа в близкото кошче за смет. После отправи към Ричи бистър сиво-синкав поглед. В красивите й очи трептеше сдържана насмешка. Демонстративно си пооправи косата и запита:

— О, скъпи, на среща ли ме каниш?

За миг Ричи се стъписа — нещо твърде рядко за него. Даже усети как бузите му пламват. Беше направил съвършено нормално предложение, както на Бен… само че пред Бен май бе споменал нещо за връщане на дълга, а? Да. А на Бевърли — нито думица.

Изведнъж Ричи се почувствува някак странно. Бе свел очи, за да се спаси от насмешливия поглед и ненадейно откри, че докато Бев хвърляше сладоледа, полата й се е надигнала и сега се виждат коленете. Надигна глава, но и това не помогна — изпречиха му се две напъпващи гърдички.

Както винаги в миг на объркване, Ричи подири спасение в абсурда.

— Да! Среща! — провикна се той и рухна на колене със сплетени пръсти. — Моля те, ела! Моля те! Ще турна край на живота си, ако откажеш, тъй не е ли? Чула да си?

— О, Ричи, толкова си смахнат — каза тя и пак се изкиска… ала не плъзна ли лека руменина по бузите й? Може би да, но от това изглеждаше още по-красива. — Ставай додето не са те арестували.

Той стана и пак се тръсна на пейката. Душевното му равновесие се завръщаше. Така си беше — закъсаш ли, само някоя щуротия ще те оправи.

— Идваш ли?

— Дадено — каза Бев. — Много ти благодаря. Представи си само! Първата ми среща. Как ли ще дочакам вечерта, че да си я запиша в дневника?

Тя притисна длани между напъпващите си гърди, запърха с мигли и се разсмя.

— Е, стига вече с тая среща — каза Ричи.

Бевърли въздъхна.

— Нямаш романтична душа и това си е.

— Адски си права.

И все пак Ричи изпитваше смътно задоволство. Светът изведнъж му се стори безкрайно ведър и дружелюбен. Неволно взе да се озърта към Бев. Тя гледаше отсрещните витрини — роклите и нощниците в „Корнъл-Хопли“, хавлиите и тенджерите в „Намалени цени“, а Ричи крадешком съзерцаваше рижите къдрици, извивката на брадичката й. Забеляза как изящно излизат от блузата голите й рамене. Забеляза презрамката на комбинезончето. Всички тия неща му доставяха наслада. Сам не знаеше защо, ала станалото в стаята на Джордж Денброу сега му изглеждаше по-далечно и незначително от когато и да било. Време бе да тръгва, да се срещне с Бен, но щеше да поседи още мъничко, докато Бевърли зяпа витрините, защото му беше приятно да я гледа, да бъде до нея.

Хлапетата се тълпяха пред гишето на касиерката, подаваха по четвърт долар за билет и влизаха във фоайето. Като надникна през стъклената врата, Ричи зърна стълпотворение пред сладкарския щанд. Автоматът за пуканки работеше на пределни обороти, ръсеше царевица и капачето му подскачаше нагоре-надолу. От Бен нямаше и следа. Ричи запита Бевърли дали не го е зърнала. Тя поклати глава.

— Може вече да е вътре.

— Той каза, че няма пукната пара. А пък Дъщерята на Франкенщайн не пуска никого без билет.

Ричи посочи с палец към мисис Коул, която работеше като касиерка в „Аладин“ още от времето на немите филми. Ярко къносаната й коса беше толкова рядка, че през нея се виждаше кожата на черепа. Имаше огромни провиснали устни и ги мажеше с лилаво червило. По бузите й аленееха петна от руж. Веждите й бяха изрисувани с черен молив. Мисис Коул се държеше съвършено демократично. Мразеше всички деца поравно.