Стивън Кинг - То

— Ама че работа, не искам да влизам без него, обаче киното ще започне — каза Ричи. — Къде се мотае, да го вземат мътните?

— Можеш да му оставиш билет на касата — логично предложи Бев. — Като дойде…

Но точно в този момент Бен изскочи иззад ъгъла на Сентър и Маклин стрийт. Пухтеше като локомотив и коремът му подскачаше под анцуга. Зърна Ричи и понечи да размаха ръка. Сетне зърна Бев и ръката му застина във въздуха. За миг очите му се разшириха. Той довърши жеста и бавно закрачи насреща им.

— Здрасти, Ричи — каза Бен и стрелна Бевърли с кратък поглед. Сякаш се боеше, че ако прекали с гледането, ще последва взрив. — Здрасти, Бев.

— Здравей, Бен — отвърна тя.

Помежду им натегна странно мълчание — не толкова неловко, колкото някак могъщо , помисли Ричи. И усети неясна тръпка на ревност, защото между двамата бе прелетяло нещо, а той оставаше извън него, каквото и да бе то.

— Здрасти бе, Камара! — възкликна той. — Бях си рекъл, че те е хванало шубето. Тия страхотии ще ти смъкнат поне пет кила от щедро надареното тяло. Еха-а, еха-а, ще ти побелее косата, момче. Тъй ще трепериш на излизане, че ще трябва да ти помагат с ритници.

Ричи тръгна към касата, но Бен го хвана за рамото. Опита да каже нещо, зърна усмивката на Бевърли, задави се и трябваше да започне отново.

— Отдавна съм тук — обясни той, — обаче се скрих зад ъгъла като дойдоха ония типове.

— Кои типове? — запита Ричи, но вече подозираше за кого става дума.

— Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс. И още неколцина.

Ричи подсвирна.

— Сигурно вече са в салона. Не ги видях да се редят за бонбони.

— Да, и аз тъй мисля.

— На тяхно място не бих си харчил парите за филми на ужаса — каза Ричи. — Просто щях да си стоя у дома и да зяпам в огледалото. Голяма икономия.

Бевърли избухна в безгрижен смях, но Бен се усмихна едва-едва. Може би миналата седмица Хенри Бауърс възнамеряваше само да го понабие, но сега твърдо се канеше да го очисти. Бен нямаше никакви илюзии по въпроса.

— Знаеш ли какво — каза Ричи. — Ще се качим на балкона. Те вече са седнали долу, на втори или трети ред, с крака на облегалките.

— Сигурен ли си? — запита Бен. Не знаеше дали Ричи разбира каква беля могат да си навлекат с ония типове… и естествено, най-вече с Хенри.

Ричи, който преди три месеца се бе разминал на косъм с жесток побой от страна на Хенри и смахнатите му приятелчета (беше успял да се укрие, представете си, в щанда за играчки на универсалния магазин), знаеше за веселата компания много повече, отколкото предполагаше Бен.

— Ако не бях сигурен, изобщо нямаше да вляза — отвърна той. — Обичам киното, Камара, но не ми се умира за него.

— Освен това, ако ни закачат, ще викнем Фокси да ги изхвърли — добави Бев.

Фокси беше управителят на „Аладин“ мистър Фоксуърт — мършав, смугъл и навъсен човечец. В момента продаваше сладкиши и нареждаше монотонно: „Пазете си реда, пазете си реда, пазете си реда“. С оръфания смокинг и пожълтялата захабена риза приличаше на отдавна фалирал предприемач.

Бен недоверчиво прехвърляше поглед от Бев и Ричи към Фокси и обратно.

— Не можеш да им подчиниш целия си живот, човече — тихо каза Ричи. — Не го ли разбираш?

— Май си прав — въздъхна Бен.

Всъщност не беше убеден… но присъствието на Бевърли изменяше положението по най-безумен начин. Ако я нямаше, би се опитал да убеди Ричи, че ще е по-добре да идат на кино някой друг ден. А ако Ричи не се съгласеше, Бен навярно щеше да си тръгне. Но Бев беше тук. Не искаше тя да го сметне за страхливец. А мисълта да седи с нея на балкона, в тъмното (макар че Ричи най-вероятно щеше да седне помежду им), беше невероятно привлекателна.

— Ще изчакаме да почне филмът, после влизаме — каза Ричи. Ухили се и щипна Бен по ръката. — Майната му, Камара, веднъж се мре.

Бен сключи вежди и изсумтя весело. Ричи се разсмя. Бевърли ги поогледа и заприглася на смеха.

Ричи отново се упъти към касата. Мисис Коул презрително подви виолетовите си устни.

— Дойбър ти ден, драга лейди — поздрави Ричи с изискания Глас на барон Дупебарсън. — Изпаднал съм в крайна нюжда да полюча три били-били за ваште мили стари американски кинематографийки.

— Не дрънкай, момче, ами казвай какво искаш — излаяха виолетовите устни през кръглата дупка в стъклото.

Изрисуваните вежди заподскачаха нагоре-надолу и нещо в това движение толкова разстрои Ричи, че той кротко пъхна смачкания долар през процепа и измънка:

— Три, моля.