Мисълта е опасна; ако не се отърве от нея, скоро пак ще му се наложи да посегне към инхалатора. Доволен е, че навлиза в натовареното движение по моста Тобин. Отдясно се мярка работилница за надгробни паметници. На тухлената ограда е изписано обезпокоителното наставление: НАМАЛЕТЕ СКОРОСТТА. НИЕ МОЖЕМ ДА ПОЧАКАМЕ!
Отпред просветва зелена отражателна табела с надпис КЪМ МАГИСТРАЛА 95 — МЕЙН, НЮ ХАМПШЪР И ВСИЧКИ НАСЕЛЕНИ МЕСТА В НОВА АНГЛИЯ. Поглежда я и изведнъж изтръпва до мозъка на костите. За миг ръцете му прилепват към волана на Кадилака. Би искал да вярва, че това е първият пристъп на някаква болест — вирус, да речем, или любимата майчина „фантомна треска“ — ала знае истината. Виновен е градът зад него, увиснал безмълвно на ръба между нощ и ден, виновна е и табелата със своето обещание за онова, което го чака напред. Болен е, не ще и дума, ала не от вирус или фантомна треска. Отровен е от собствените си спомени.
Боя се, мисли Еди. — И това винаги е било в дъното на всичко. Просто се боя. Нищо повече. Но мисля, че в края на краищата някак се изхитрихме да заобиколим това. И дори да го използуваме. Но как?
Не може да си спомни. Пита се дали другите могат. Дано. Дано — заради всички тях.
Отляво с грохот го задминава тежък камион. Еди все още е със запалени фарове и за миг превключва на дълги докато камионът спокойно се отдалечава напред. Върши го без да мисли. То е станало автоматичен рефлекс, неразделна част от живота на човек, който си изкарва залъка зад волана. Незнайният шофьор на камиона отвръща с две бързи примигвания на стоповете — благодари му за любезността. Ех, ако всичко можеше да е тъй просто и ясно, мисли си Еди.
Следвайки знаците, той се насочва към магистрала 95. Движението на север е слабо, но насрещните платна почват да се запълват с коли, идващи към града. Еди управлява грамадната лимузина с лекота, предварително се досеща за повечето знаци и минава в съответното платно много преди да се наложи. От години — буквално от години — не му се е случвало да сгреши чак дотам, че да отмине търсеното отклонение. Избира платната автоматично, също както преди малко даде знак на камиона, че може пак да заеме дясна позиция, също както някога откри пътя си сред лабиринта от пътечки из Пущинака в Дери. За него сякаш почти няма значение, че никога през живота си не е минавал през центъра на Бостън — един от най-обърканите градове в Америка.
Внезапно си спомня още нещо за онова лято, нещо, което веднъж му каза Бил: „Т-ти и-имаш к-к-ко-омпас в главата, Е-е-еди.“
Как го зарадваха тия думи! Радват го и сега, докато разкошният Кадилак-Дорадо се стрелва по отклонението. За да си няма разправии с ченгетата, той намалява скоростта на лимузината до деветдесет километра и пуска по радиото тиха музика. В ония времена навярно би дал живота си за Бил, ако се наложеше; стигаше само Бил да го поиска и Еди щеше да отговори простичко: „Дадено, Шеф Бил… за кога да се готвя?“
При тази мисъл Еди се разсмива — всъщност сумти едва чуто, но звукът го развеселява и той наистина избухва в смях. Напоследък рядко се смее, а и определено не е очаквал да срещне кой знае какви хилки (думата е на Ричи и означава хилене, смехория — „Как е, имаше ли днес хилки, Едс?“) в предстоящото злокобно странствуване. Но предполага, че щом Господ е чак толкоз дребнав, та да превърне в проклятие за чедата Си онова, което най-много желаят от живота, то защо пък да не им отпусне между другото и по някоя свястна хилка?
— Как е, имаше ли хилки напоследък, Едс? — изрича той на глас и пак се разсмива.
Божичко, как мразеше Ричи да го нарича Едс… но и някак харесваше този прякор. Както навярно и Бен Ханском харесваше, че Ричи го кръсти Камарата. Звучеше някак… като да си имаш тайно име. Тайна самоличност. Начин да се превърнат в хора, които нямат нищо общо с вечните страхове, надежди и изисквания на родителите. Ричи за нищо на света не би се разделил с любимите си Гласове, но може би и сам не знаеше колко важно е за слабаци като тях понякога да се превръщат в други личности.
Еди хвърля поглед към монетите, подредени грижливо върху таблото на Кадилака — още един от автоматичните рефлекси в занаята. Много е досадно да наближиш кабинките за пътна такса и да тършуваш из джоба си за дребни пари, или пък да се заклещиш на автомат, а да нямаш подходяща монета.
Сред монетите лежат два стари сребърни долара с образа на Сюзън Антъни. В днешно време, мисли си той, подобни монети навярно се срещат само из джобовете на шофьори и таксиметраджии от околностите на Ню Йорк, също както трудно ще видиш вехти двудоларови банкноти другаде, освен по гишетата за залагания на конни състезания. Еди гледа винаги да има подръка няколко подобни монети, защото са удобни за автоматичните пропускачи на мостовете Джордж Уошингтън и Трайбро.
Читать дальше