Стивън Кинг - То

Майк влезе да се измие.

Не мисли за това сега, каза си Майк Хенлън докато се взираше в браздите, които свършваха до бетонния ръб на Канала. Не мисли за това, може да е било просто сън и…

По стената на Канала имаше пръски засъхнала кръв.

Майк се вгледа в тях, после сведе очи към Канала. Мрачните води струяха и отминаваха безшумно. Гроздове мръсножълта пяна полепваха по бетонните стени, от време на време се откъсваха и лениво отплаваха надолу, описвайки дъги и пируети. За миг — само за миг — две от пенестите петна се сляха и сакаш образуваха лице, детско лице, извило очи нагоре в израз на ужас и страдание.

Майк се задъха като ударен.

Пяната се разкъса, отново загуби всякакъв смисъл и в този момент отдясно долетя шумен плясък. Майк рязко завъртя глава, леко се посви и за момент му се стори, че вижда нещо в сянката на тунела, откъдето изскачаше реката след минаването си под центъра на града.

Вече нямаше нищо.

Разтреперан от внезапно налетял хлад, той бръкна в джоба си за ножчето, което бе намерил сред тревата. Захвърли го в Канала. Раздаде се тих плясък, по водата пробяга вълничка — отначало кръгче, после течението я разтегли като клин… после нищо.

Нищо освен страха, който внезапно бе стегнал гърдите му… и убийствената увереност, че нещо стои наблизо, нещо го дебне и без да бърза преценява шансовете си.

Обърна се с намерението да тръгне спокойно към колелото — бягството би означавало да възвиси тия страхове и да унижи себе си — ала плясъкът долетя отново. Този път беше много по-силен. И Майк престана да се интересува от достойнството си. Изведнъж хукна с всички сили, добра се оградата и колелото, ритна подпорката с пета и яростно завъртя педалите напред, към улицата. Внезапно морският мирис бе станал плътен… прекалено плътен. Беше навсякъде. А и водата сякаш капеше прекалено шумно от влажните клони.

Нещо се задаваше. Майк чу провлачени, тромави стъпки през тревата.

Изправи се на педалите, напрегна сетни сили и изхвръкна на главната улица без да поглежда назад. После бързо подкара към дома като се питаше за какъв дявол му бе притрябвало изобщо да идва насам… и какво го бе примамило.

После се постара да мисли за домашната работа, цялата работа и нищо друго освен работата. И не след дълго успя.

А когато на другия ден видя заглавието във вестника (ИЗЧЕЗНАЛО МОМЧЕ ПОРАЖДА НОВИ СТРАХОВЕ), той се замисли за джобното ножче, което бе хвърлил в Канала — джобното ножче с инициали Е. К. на чирена. Замисли се за кръвта, която бе видял по тревата.

И се замисли за браздите, свършващи край ръба на Канала.

Гледан от магистралата в пет без четвърт сутринта, Бостън изглежда мъртъв град, унесен в мрачни мисли за някаква отминала трагедия — може би мор или проклятие. От океана долита тежък, задушлив дъх на солена вода. Ранната утринна мъгла забулва и малкото движение, което би могло да се види по това време.

Седнал зад волана на черния Кадилак модел 1984, който му е осигурил Бъч Карингтън от „Кейп Код Лимузин“, Еди Каспбрак си мисли, че човек просто усеща колко е древен този град — навярно нийде другаде в Америка не можеш да изпиташ подобно чувство. Бостън е хлапе в сравнение с Лондон, пеленаче в сравнение с Рим, но поне по американските мащаби е стар, много стар. Бил е тук, на тия ниски хълмове, преди триста години, когато още никой не е замислял бунт срещу данъците върху чая и пощите, когато още не са били родени Пол Ривиър и Патрик Хенри.

Древността, безмълвието и соленият дъх на морска мъгла — всичко това изнервя Еди. А когато е нервен, той посяга към инхалатора. Пъха го в устата си, натиска спусъка и надолу по гърлото му плъзва освежително облаче.

И все пак по улиците, където минава, има хора, тук там по тротоарите и надлезите се мяркат самотни минувачи — само те го спасяват от чувството, че е попаднал в някой от разказите на Лъвкрафт за обречени градове, прастари ужаси и чудовища с труднопроизносими имена. А ето и автобусна спирка с надпис ПЛОЩАД КЕНМОР — ГРАДСКИ ЦЕНТЪР, край нея са се струпали сервитьорки, медицински сестри, общински работници и лицата им са подпухнали, някак оголени от съня.

Точно така, мисли си Еди докато минава под голяма табела с надпис КЪМ МОСТА ТОБИН. Точно така, возете си се на автобусите. Забравете метрото. Метрото е вредна работа; на ваше място не бих се пъхал там. Не, за нищо на света не бих слязъл долу. В тунелите.