Стивън Кинг - То

Мина доста време преди да стане каквото и да било — може би пет, а може би двайсет и пет минути. Усещаше само как птицата се разхожда отгоре като човек, страдащ от безсъница в три след полунощ.

После крилете отново заплющяха. Птицата кацна пред отвора на комина. Коленичил зад купчината тухли, Майк я обсипа със снаряди още преди да е навела глава. Едно парче се вряза в жълтия люспест крак и от раната шурна струя тъмна кръв — почти черна като очите на чудовището. Майк възторжено изкрещя, но тъничкият му глас заглъхна сред бесния писък на звяра.

— Махай се оттук! — викна Майк. — Ще те замерям докато не се махнеш, пред Бога се кълна!

Птицата подхвръкна върху комина и продължи да се разхожда.

Майк чакаше.

Най-сетне крилете отново запърхаха и птицата излетя. Майк очакваше да види пак жълтите кокоши крака. Ала те не се появяваха. Продължи да стои на място, убеден, че врагът готви някаква клопка… докато накрая осъзна, че не е там работата и не затова изчаква. Изчакваше защото не смееше да излезе, не смееше да напусне безопасната дупка.

А, не! Да ги нямаме такива! Аз да не съм заек!

Грабна две шепи тухлени парчета, останалото натъпка в пазвата си. Излезе от комина, като се мъчеше да гледа във всички посоки едновременно и ужасно съжаляваше, че няма очи на тила. Видя само необятното поле, осеяно с ръждиви останки от стоманолеярната на Кичънър. Завъртя се, уверен, че ще зърне птицата кацнала горе на ръба като лешояд — вече едноок лешояд — с едничкото желание момчето да я види преди да го нападне за сетен път, а после да раздира, да промушва, да разкъсва с острата си човка.

Но птицата не беше на ръба.

Наистина бе изчезнала.

И нервите на Майк не издържаха.

Той оглушително изпищя от страх и хукна към прогнилата дъсчена ограда между полето и пътя, като в движение изтърва и последните парчета тухла. Останалите се изръсиха от пазвата когато ризата му изхвръкна от джинсите. Преметна се през стобора с една ръка, досущ като Рой Роджърс в епизода, когато иска да се изфука пред Дейл Еванс докато се прибира от конюшнята заедно с Пат Брейди и другите каубои. Сграбчи кормилото на велосипеда и десетина метра тича с него по пътя, преди да скочи на седлото. После бясно завъртя педалите и не посмя нито да се озърне, нито да намали скоростта, докато не стигна до началото на главната улица, където минаваха доста коли.

Когато се прибра у дома, баща му сменяше свещите на трактора. Уил му подметна, че изглежда твърде стреснат и изпоцапан. Майк се поколеба само секунда преди да отвърне, че на връщане паднал от колелото докато опитвал да заобиколи една яма на пътя.

— Да не си си строшил нещо, Мики? — запита Уил, оглеждайки сина си малко по-внимателно.

— Не, сър.

— Нещо навехнато?

— Ъ-ъ.

— Донесе ли сувенир?

Майк бръкна в джоба си и напипа зъбното колело. Показа го на баща си, който поогледа желязото, после посегна и измъкна ситно късче тухла от възглавничката под палеца на Майк. Това като че го заинтересува повече.

— От онзи вехт комин ли е? — запита Уил.

Майк кимна.

— Вътре ли си влизал?

Майк кимна отново.

— Видя ли нещо? — запита Уил и сякаш за да превърне въпроса в шега (макар че съвсем не звучеше така) побърза да добави: — Скрито съкровище, да речем?

Майк се поусмихна и поклати глава.

— Добре де, само недей да разправяш на майка си, че си се врял там — каза Уил. — Ще ни опушка и двамата — първо мене, после тебе. — Той огледа сина си още по-внимателно. — Мики, ти наистина ли си добре?

— Ъ?

— Нещо посбръчкан ми изглеждаш покрай очите.

— Сигурно съм се уморил — каза Майк. — Дотам, знаеш, са десет-дванайсет километра и още толкова на връщане. Да ти помогна ли за трактора, тате?

— Не, за тая седмица свърших с човъркането. Влизай да се измиеш.

Майк тръгна към вратата, но внезапно баща му отново го повика. Озърна се.

— Не искам повече да ходиш там — каза Уил, — поне додето не свърши цялата дандания и не спипат онзи мръсник… ти нали не си видял някого из развалините? Някой да те е гонил, да ти е досаждал?

— Жива душа не видях — отвърна Майк.

Уил кимна и си запали цигара.

— Май сбърках дето те пратих там. Таквиз стари места… понявга може да станат опасни.

За миг погледите им се срещнаха.

— Добре, татко — каза Майк. — И без това не ми се ходи вече. Беше малко страшничко.

Уил кимна пак.

— Чини ми се, че е най-добре да не дрънкаме много-много. Бягай да се измиеш. И кажи на майка си да сложи три-четири наденички в повече.