Стивън Кинг - Торба с кости

— Значи е бил едва на седемнадесет години, когато се е случило всичко това — пресметна Франк. — Боже мили!

— По това време майка му вече била религиозна фанатичка. Една от причините за деянието на Хари е бил страхът му от реакцията й, ако някога разбере какво е сторил на Сара. Имаш ли други въпроси, Франк? Защото очите ми вече се затварят.

Няколко секунди той мълча — вече започвах да си мисля, че ще престане да ме разпитва, ала той проговори:

— Още два въпроса — имаш ли нещо против?

— Като че ли вече е прекалено късно да отстъпвам. Питай.

— Онази сянка, за която говореше. Чужденеца. Някак ме тревожи.

Не отвърнах. И мен ме безпокоеше.

— Мислиш ли, че е възможно някога да се върне?

— Винаги се завръща. Може да ти прозвучи високопарно, но Чужденеца се връща за всекиго от нас, нали? Защото всички сме торби с кости. А Чужденеца… Франк, Чужденеца иска съдържанието на торбата.

Той претегли думите ми, после погълна остатъка от скоча на един дъх.

— Нали имаше още един въпрос?

— Да — отвърна. — Започна ли отново да пишеш?

Няколко минути по-късно се качих на горния етаж, нагледах Ки, измих си зъбите, отново надникнах в стаята на детето и си легнах. През прозореца виждах отблясъците на бледата луна върху снега.

Започна ли отново да пишеш?

Не. С изключение на едно доста обширно есе на тема „Как прекарах лятната отпуска“, което след някоя и друга година може да покажа на Кира, не съм написал и ред. Зная, че Харолд Облоуски нервничи и вероятно рано или късно ще трябва да му се обадя и да му кажа онова, което той вече подозира: че машината, която толкова време работеше безотказно, е спряла. Не е повредена — спомените написах на един дъх, без да ми прилошее и металните обръчи да стегнат гърдите ми — но въпреки това двигателят е спрял. В резервоара има гориво, свещите не са замърсени и акумулаторът е зареден, но двигателят, който задействаше притока на думи в съзнанието ми, отказва да работи. Покрил съм машината с платнище. Беше ми служила вярно, нали разбирате, и не искам да потъне в прах.

До известна степен това има връзка с начина, по който си отиде Мати. През есента ми хрумна, че най-малко в две от книгите си съм описвал подобна смърт, а популярната проза е пълна с още купища примери. Стигнали сте до морална дилема и не знаете как да я разрешите: главният герой изпитва непреодолимо сексуално влечение към много по-млада от него жена. Фасулска работа, приятели писатели. На помощ идва убийството. Когато работата се запече, време е да се появи човекът с пистолета. Мисля, че го е казал Реймънд Чандлър. Това е изпитаното оръжие на писателя.

Убийството е най-голямата перверзия, убийството е крайната степен на „прави каквото пожелаеш“. Разбрах, че дори измислените убийства трябва да се приемат насериозно. Мисля, че го осъзнах през лятото, докато Мати умираше в ръцете ми. Половината й череп беше отнесен от куршума, ала напускайки този свят, тя продължаваше да вика дъщеря си. Повдига ми се, като си помисля, че съм описал толкова ужасяваща сцена само за да изляза от задънената улица, в която писателите често попадат.

Помня как казах на Ки, че е най-добре да не пази писма от любовниците си — тогава си помислих, но не го изрекох гласно, че призраците им може да се върнат и да те преследват. Мен и без друго ме преследват призраци… но не желая да се измъчвам доброволно — когато затворих книгата със сънищата, го направих съвсем съзнателно. Сигурно съм можел да залея и тях със сода каустик, но се въздържах от подобно деяние.

Видях неща, които никога не съм очаквал да видя, и изпитах чувства, които не съм подозирал, че ще изпитам — не на последно място чувствата, които изпитах и още изпитвам към Кира. Сега тя е моето малко човече, аз съм нейното голямо човече и това е най-важното. Всичко останало няма значение.

Самият Томас Харди, който бил казал, че в сравнение с най-безличното човешко същество на земята дори най-майсторски описаният литературен герой е само торба с кости, престанал да пише романи, след като завършил „Невзрачният Джуд“, макар да е бил в апогея на славата си. През следващите двадесет години се посветил на поезията, а когато го питали защо е изоставил белетристиката, отвръщал, че не разбира защо си е губил времето с романи — стрували му се толкова глупави и безпредметни. Разбирам точно какво е искал да каже. През времето, което ми остава до мига, когато Чужденеца ще се върне за мен, сигурно ме очакват други дела — дела, които са много по-важни от тези сенки. Мисля, че още мога да подрънквам веригите зад паравана в Къщата на духовете, но не изпитвам никакъв интерес към това занимание. Призраците са изгубили своето обаяние за мен. Ще ми се да мисля, че Мати си спомня за Бартълби от новелата на Мелвил.