Стивън Кинг - Торба с кости

— Добре ли си? — попита ме Франк, когато отново седнах до него и отпих символична глътка от чашата си. Вече му бях разказал какво се е случило в нощта на гръмотевичната буря.

Ухилих се. Не ме попита тя добре ли е, а ти добре ли си. Е, никой не е казвал, че Франк е глупав.

— Да ме беше видял, когато през октомври от „Социални грижи“ ми разрешиха да прекарам с нея съботата и неделята. Наглеждах я поне десет пъти, преди да си легна… после продължих в същия дух. Ставах й надзъртах в стаята й, вслушвах се в дишането й. В петък вечер въобще не мигнах, а в събота да съм спал най-много три часа. Сега имам голям напредък. Но ако някога се изпуснеш за онова, което ти разказах, Франк — само да разберат как бях пуснал ваната да се пълни, преди да спре токът, завинаги ще се простя с шансовете си да я осиновя. Сигурно ще трябва да попълвам три екземпляра формуляри, за да ми разрешат да присъствам на тържеството, когато завърши гимназия.

Нямах намерение да разправям на Франк за ваната, но като се разприказвах, почти всичко си казах. Подозирам, че съм имал нужда да споделя е някого, за да продължа да живея някак. Отначало смятах, че като му дойде времето, довереник ще ми бъде Джон Стороу, но Джон отказваше да коментира събитията освен във връзка със заведеното съдебно дело относно попечителството над Кира Елизабет Девор.

— Ще си държа езика зад зъбите, не се тревожи. Как върви битката по осиновяването?

— Бавно. Вече мразя съдебната система в Мейн, както и социалната служба. Ако разгледаш поотделно служителите в бюрокрацията, болшинството са нормални хора, но взети заедно…

— Лоша работа, а?

— Понякога се чувствам като герой от „Студеният дом“ — онзи роман, в който Дикенс твърди, че съдебните дела се печелят единствено от адвокатите. Джон ми казва да бъда търпелив и да благодаря на съдбата, защото сме отбелязали забележителен напредък, като се има предвид, че съм най-неблагонадеждното създание на света — неженен бял мъж на средна възраст. След смъртта на Мати Ки вече е била в две приемни семейства и…

— Малката няма ли роднини в някое съседно градче?

— Лелята на Мати. Но тя не искаше да има нищо общо с детето още преди смъртта на племенницата си, камо ли сега. Особено откакто…

— … се знае, че Ки не е богата наследница.

— А-ха.

— Оная Уитмор е излъгала за наследството на Девор.

— Точно така. Завещал е всичко на някаква фондация за подпомагане на световното ограмотяване в областта на компютрите. Признавам, че каузата е благородна, но при все това смятам подобна благотворителност за бездушна.

— Как е Джон?

— Пооправил се е, но никога няма да може да използва дясната си ръка пълноценно. Едва не е умрял от загуба на кръв.

За човек, отдавна преполовил третото си уиски, Франк доста умело ме отклони от темата за Ки и делото, а аз приех с благодарност новата посока на разговора. Не мога да понасям мисълта за безкрайните дни и безкрайните нощи, които малката прекарва в приютите, където отделът за социални грижи „складира“ децата като никому ненужни вехтории. Тя не живее, а само съществува, като угоен заек в клетка. Като видеше колата ми да завива към паркинга или да спира пред сиропиталището, сякаш в миг оживяваше, започваше да размахва ръце и да танцува като Снупи върху кучешката си колибка. Октомврийският ни уикенд заедно беше прекрасен (като изключим маниакалните ми пориви да я наглеждам на всеки половин час), а по коледните празници беше още по-хубаво. Подчертаното й желание да живее с мен помагаше в съда повече от всичко друго… но бюрократичната машина работеше бавно.

— Може би напролет, Майк — казваше Джон. Напоследък сякаш беше нов човек. Нямаше помен от леко арогантния напорист самец, който умираше да влезе в битка с господин Компютър. На двадесет и първи юли бе разбрал, че е смъртен и че светът е безсмислено жесток. Човекът, който се бе научил да се ръкува с лявата вместо с дясната ръка, вече нямаше желание да купонясва до пръсване. Ходеше с момиче от Фили, дъщеря на една от приятелките на майка му. Нямах представа дали връзката е сериозна — „Чичо Джон“, както го наричаше Ки, е много потаен в това отношение — но когато един млад мъж се среща по собствено желание с дъщерята на приятелка на майка си, работата обикновено е сериозна.

„Може би напролет.“ Повтаряше тази мантра през цялата есен и в началото на зимата.

— Къде сгреших? — попитах го веднъж точно след Деня на благодарността и поредното отлагане.