Стивън Кинг - Торба с кости

— Какво ти каза Мати, слънчице? — попитах, докато крачех на север по Улицата. Ки позволяваше да я сваля на земята, когато трябваше да пропълзяваме под повалените дървета, но от другата страна веднага протягаше ръце да я взема.

— Да съм добро момиче и да не ми е мъчно. Но на мен ми е мъчно. Много ми е мъчно. — Разплака се и аз погалих мократа й коса.

Като стигнахме дървените стъпала, вече се беше наплакала… а над планините на запад вече се виждаше мъничко, но ослепително ярко късче синьо небе.

— Цялата гора падна — каза Ки и се огледа с широко разтворени очи.

— Е… не съвсем, но много дървета са рухнали.

На средата на стълбата поспрях запъхтян и доста изморен. Но не предложих на Ки да я сваля на земята. Не исках да я свалям на земята. Просто исках да си поема дъх.

— Майк?

— Кажи, кукличката ми.

— Мати ми каза още нещо.

— Какво?

— Може ли да ти го кажа на ушенце?

— Да, разбира се.

Ки се наклони, допря устни до ухото ми и зашепна. Заслушах се. Като свърши, кимнах, целунах я, преместих я в другата си ръка и се изкачихме до къщата.

„Не беше бурята на столетието, друже, хич не се заблуждавай. Не, госине.“

Така говореха кореняците пред огромната армейска шатра, която използваха вместо „Лейквю“ в края на лятото и цяла есен. Огромен бряст паднал през шосето и смазал постройката като картонена кутия. Не стига това, ами завлякъл оголени кабели, от които изскачали искри. Те подпалили пропана от протекла газова бутилка и магазинът се взривил. Но шатрата бе прекрасен заместител по време на горещините и жителите на ТР свикнаха да казват, че слизали до „Лазарета“ за хляб и бира — защото от двете страни на платнището още се забелязваше избелял червен кръст.

Кореняците седяха край брезентовата стена на походни столчета, махаха на другите кореняци, които преминаваха по шосето в раздрънканите си старовремски коли (всички титуловани кореняци карат или форд или шевролет, тъй че в това отношение съм много в тон с тях), после заменят потниците с фланели, защото дните застудяват и идва време за сайдер и за късните картофи, и гледат как градът започва да се преобразява. И както гледат, си говорят за снежната буря миналата зима, която бе прекъснала тока и направила на трески хиляди дървета между Китъри и Форт Кент; за циклоните през август 85-а, за голямата лапавица през 27-а. „Това се казват истински бури. Ама истински, Бога ми!“

Сигурен съм, че имат право и не споря с тях — почти никога не можеш да победиш в спор с кореняк янки, особено когато става въпрос за времето — но за мен бурята на 21 юли 1998 година завинаги ще си остане Бурята. Познавам едно момиченце, което също смята така. То може да доживее и до 2100 година, като се имат предвид чудесата на модерната медицина, но за Кира Елизабет Девор това винаги ще си остане Бурята. Когато мъртвата й майка дойде при нея, превърнала се в жена от езерна вода.

Първата кола пристигна чак в шест часа. Но вместо патрулка от областната полиция, заварих пред дома си жълта камионетка с въртящ се жълт буркан на покрива и един тип с мушама с надпис „Централна електрическа компания Мейн“ зад волана. На другата седалка обаче седеше ченге — всъщност Норис Риджуик, самият областен шериф. Той застана на прага ми с изваден пистолет.

Атмосферната промяна, която бе обещал метеорологът по телевизията, вече бе започнала и буреносните облаци отиваха на изток, тласкани от силен леден вятър. Поне час след спирането на дъжда дърветата в мокрите гори продължаваха да падат. Около пет часа приготвих сандвичи със сирене и доматена супа… както би казала Джо, храна за утешение. Кира яде без желание, но все пак се нахрани и изпи много мляко. Бях й облякъл друга моя тениска и тя си беше вързала косата на опашка. Предложих й белите панделки, но тя решително поклати глава и предпочете обикновен ластик.

— Тези панделки вече не ми харесват — заяви.

Реших, че и на мен не ми харесват. Прекосих дневната и застанах пред печката.

— Какво правиш? — Тя изгълта втората чаша мляко, плъзна се от високия стол и се приближи до мен.

— Ще запаля огън. Сигурно съм се изнежил от жегата. Така казваше мама.

Тя мълчаливо ме гледаше как вадя лист по лист от купчината, която бях преместил от масичката върху печката, смачквам го на топка и го пъхвам през вратичката. Като реших, че съм сложил достатъчно, отгоре започнах да редя подпалки.

— Какво пише на тези листове? — попита Ки.