Стивън Кинг - Торба с кости

Очертанието придоби плътност и още преди да видя лицето, разпознах провисналите панталонки и размъкнатото горнище. Само в „Кеймарт“ продават подобни съвършено безформени дрехи — мисля, че са задължени с федерален закон.

Беше Мати. Строга, сива Мати, която бе вперила в Рожет строги сиви очи. Старицата вдигна ръце, залитна и понечи да се обърне. В същия миг изпод кея се надигна вълна, дървената конструкция се надигна и спусна като влакче в увеселителен парк. Рожет падна във водата. Иззад водния силует забелязах Ки, просната на прага на бар „Сънсет“. Последната вълна я бе запратила там като топче и поне за момента детето се намираше в безопасност.

Мати ме гледаше и движеше устни, без да откъсва очи от мен. Бях разбрал думите на Джо, но сега нямах представа какво ми казва Мати. Напрегнах се, но не можах да различа движенията.

— Мамо! Мамо!

Фигурата не се обърна, а някак се плъзна в другата посока — всъщност изглеждаше така, сякаш на дългите панталони няма нищо. Забърза по кея към бара, където Ки протягаше ръце.

Нещо ме сграбчи за крака.

Наведох се и в бушуващата вода забелязах давещо се привидение. Тъмните очи се взираха в мен от плешивия череп. Рожет плюеше вода през посинелите си като сливи устни. Леко ми махна със свободната си ръка. Пръстите се отпускаха… и свиваха. Отпускаха… и свиваха. Отпуснах се на коляно и поех ръката й. Тя се вкопчи в дланта ми като с железни нокти и ме дръпна, опитвайки се да ме събори. Лилавите устни сякаш се обелиха и разкриха жълти проядени зъби, като на Сариния череп. Дочух смях — този път се смееше Рожет.

Олюлях се и се опитах да я издърпам. Не се замислих — направих го машинално. Бях поне с петдесет килограма по-тежък и три четвърти от тялото й се подаде над водата като гигантска изродена пъстърва. Нададе пронизителен писък, устреми се и впи зъби в китката ми. Болката бе непоносима. Инстинктивно замахнах още по-високо, после отпуснах ръка, но без да се стремя да нараня старата вещица — просто исках да се отърва от острите като на невестулка зъби. В същия момент в потъващия кей се разби поредната вълна. Дървената конструкция се надигна и една отцепена дъска се заби в лицето на Рожет, която в този миг политна надолу. Едното й око изскочи; в носа й като кама се заби мокра жълта треска; тънката кожа на челото й се разцепи и се откъсна от черепната кост, сякаш някой в миг вдигна щорите на прозорец. После течението я повлече навътре. Още миг виждах лицето й сред пороя, мокро и бледо като светлината на флуоресцентна лампа. После се обърна по корем и черният шлифер я обгърна като погребален саван.

Като извърнах поглед към бар „Сънсет“, отново за миг надзърнах под тънката кожа на този свят, но видяното далеч се различаваше от лицето на Сара, сраснала се със Зелената жена, или пък от ръмжащия силует на Чужденеца, който бях видял само за секунда. Кира стоеше на широката дървена веранда пред заведението сред преобърнати тръстикови столове. Пред нея се издигаше водна струя, в която още различавах — съвсем слабо — чезнещите очертания на жена. Беше коленичила с протегнати ръце.

Опитаха се да се прегърнат. Ръцете на Ки минаха през Мати и се измокриха.

— Мамо, не те стигам!

Водната жена говореше — устните й се движеха. Ки я гледаше като хипнотизирана. После за част от секундата Мати се обърна към мен. Очите ни се срещнаха, а нейните бяха от езерна вода. Очите бяха самото езеро Дарк Скор, което съществуваше тук отдавна преди аз да дойда и щеше да остане много след като си отида. Вдигнах ръце към устните си и й изпратих въздушна целувка. Чезнещите ръце се протегнаха, сякаш да я уловят.

— Мамо, не си отивай! — викна Ки и отривисто прегърна фигурата. Моментално се измокри цялата, отстъпи назад и закашля със стиснати очи. При нея вече нямаше никого — по дъските се стичаше вода и през процепите се връщаше в езерото, което извира от пролуките в скалистите недра на ТР.

Придвижвайки се внимателно, сякаш на свой ред изпълнявах акробатичен номер, закрачих по танцуващия кей към бара. Когато достигнах Кира, я грабнах на ръце. Тя се вкопчи в мен с все сила, треперейки в прегръдките ми. Зъбките й тракаха като зарчета, а в косите й усещах мириса на езерото.

— Мати дойде — прошепна.

— Зная. Видях я.

— Мати изгони бялата баба.

— И това видях. А сега ще стоиш мирно. Връщаме се на брега, но не бива да се движиш. Иначе и двамата ще паднем в езерото.

Бе кротка като мушица. Когато отново стъпихме на Улицата и се опитах да я пусна на земята, тя ме стисна за врата с всичка сила. Нямах нищо против. Мислех да я внеса в хотела, но се отказах. Сигурно имат кърпи, вероятно и сухи дрехи, но подозирах, че вътре сигурно ни чака и вана, пълна с гореща вода. Освен това дъждът отново отслабваше и този път небето на запад като че ли се проясняваше.