Стивън Кинг: Роуз Мадър

„Виж, моля ти се — сякаш го чуваше да казва. — Проклетите чаршафи дори не са еднакви — отдолу бял, отгоре на цветя. Божичко, защо си толкова мързелива? Я ела тука — искам хубавичко да си поговоря с тебе.“

Тя стоеше до леглото откъм своята страна всред пролетните слънчеви лъчи — мързеливата повлекана, която по цял ден чисти малката къща (един-единствен отпечатък от пръст в ъгълчето на огледалото в банята можеше да й навлече юмрук) и си блъска главата какво да му приготви за вечеря; тя стоеше там и се взираше в петънцето на чаршафа, а лицето й бе толкова отпуснато и безжизнено, че ако някой я гледаше отстрани, би я помислил за бавноразвиваща се. „Мислех, че проклетият ми нос е спрял да кърви — рече си. — Сигурна бях, че е престанал.“

Не я удряше често по лицето — не беше толкова глупав. По лицето удрят само пияните тъпанари, каквито бе арестувал като униформен полицай, а по-късно и като градски детектив. Удряш някого — жена си например — по лицето прекалено често, а след известно време престават да вярват на историите как паднала по стълбите, как се блъснала посред нощ в шкафчето в банята или пък как настъпила греблото в задния двор. Хората знаят. Хората говорят. И в крайна сметка загазваш, дори и жената да си държи устата затворена, защото времената, когато хората не се месеха в чужди работи, май вече са отминали безвъзвратно.

Само че нравът му не влизаше в тези сметки. А той имаше лош нрав, много лош нрав, и понякога се изпускаше. Точно това се случи и снощи, когато тя му сервира втора чаша чай с лед и разля мъничко върху ръката му. Прас, и още преди да е разбрал какво става, носът й вече течеше като централния водопровод. Като рукна кръвта по устата и брадичката й, на лицето му се изписа погнуса, която в миг се смени с разтревожена пресметливост — ами ако носът й е счупен? Това би означавало още една разходка до болницата. За миг й се стори, че се задава истински пердах — от онези, след които тя седи в ъгъла, свита на кълбо, едвам диша, плаче и се опитва да поеме дъх достатъчно дълбоко, та да повърне в престилката си. Винаги в престилката. В тази къща не плачеш с глас, не спориш с домакина и със сигурност не повръщаш по пода — е, ако държиш главата ти да си остане на мястото.

После, подгонен от силно изостреното си чувство за самосъхранение, той й донесе в един кухненски парцал лед, отведе я в дневната и я сложи да легне на дивана, притиснала импровизирания леден компрес в основата на носа си, точно между плувналите си в сълзи очи. Там трябвало да се сложи, обясни й, ако иска бързо да спре кръвоизлива и да не стане голям оток. Притесняваше го отокът, разбира се. Утре е ден за пазар, а подутият нос не може да се скрие като насинено око зад тъмни очила.

После отиде да си довърши вечерята — риба на скара и печени пресни картофи.

Подутината не беше голяма, както я увери един бърз поглед в огледалото тази сутрин (той вече я огледа внимателно и кимна одобрително, преди да си изпие кафето и да тръгне на работа), а кръвоизливът спря петнайсетина минути, след като бяха сложили ледения компрес, или поне така изглеждаше. Но по някое време през нощта, докато е спяла, една предателска капка е оставила това петно, което значи, че трябва да свали чаршафите и да ги смени, въпреки че я боли гърбът. Напоследък гърбът непрестанно я болеше — и при най-малкото навеждане или пък дори като вдигаше съвсем леки неща. Гърбът й бе едно от любимите му места. За разлика от лицето гърба можеш да налагаш съвсем спокойно… особено ако въпросният някой знае как да си държи устата затворена. В продължение на четиринадесет години Норман методично работеше върху бъбреците й и кръвта, която напоследък все по-често забелязваше в урината си, вече нито я изненадваше, нито я тревожеше. Просто поредната неприятна страна на семейния живот, това е всичко — сигурно има милиони жени, на които им е много по-тежко. Само в този град сигурно са хиляди. Винаги бе разсъждавала така, поне до този момент.

Погледна петънцето и усети непривично негодувание, но и нещо друго, някакво странно изтръпване — не знаеше, че така се чувства човек, когато най-после се събуди.

До нейния край на леглото имаше дървено люлеещо се столче, което тя винаги кой знае защо наричаше „столчето на Пух“. Заотстъпва към него, без да отделя очи от капката кръв върху белия чаршаф, и седна. Седя в столчето на Пух почти пет минути, после подскочи, защото дочу някой да говори в стаята. Отначало не осъзна, че това е собственият й глас.