Стивън Кинг: Роуз Мадър

— Зарежи ги тия дивотии, просто тръгвайте насам! Веднага! — Той трясва слушалката.

Сянката му се уголемява и подскача по стената, след миг той застава под свода, обърнал към нея зачервеното си от гняв красиво лице. Очите му са като парчета стъкло, които проблясват в тревата край селски път.

— Погледни само — казва й, разперва ръце, после ги отпуска, плесвайки се леко по бедрата. — Каква свинщина.

Тя протяга към него дланта си и му показва окървавените си пръсти, сякаш безмълвно го обвинява за стореното; не се осмелява да проговори.

— Зная — отвръща й с тон, който намеква, че повече обяснения не са необходими. Извръща се и се вторачва в разкъсаната книга. Вдига едната част от дивана, после се навежда под масичката за другата. Докато се изправя, пред очите й се мярва корицата, на която е изобразена облечена в бяла селска блуза жена, застанала на носа на кораб. Заглавието „Пътешествието на Мизъри“ е отпечатано с лъскави алени букви.

— Ама ей това е проблемът — натъртва той и размахва останките от книгата, сякаш заплашва със свит на руло вестник кученце, което се е изпишкало на пода. — Колко пъти съм ти казвал, че не понасям тия щуротии?

Всъщност отговорът е „никога“. Тя знае, че можеше да седи в този ъгъл и да усеща как помята, защото я е заварил да гледа новините по телевизията, да шие копче на някоя негова риза или пък просто да е задрямала на дивана. Сега е в лош период. Някаква жена Уенди Яроу му създава неприятности, а Норман обича да споделя неприятностите. „Колко пъти съм ти казвал, че не мога да понасям тия щуротии? — щеше да извика той, независимо за каква щуротия става дума. А после, точно преди да започне да я налага с юмруци, изкрещяваше: — Искам да си поговорим, пиленце. Хубавичко да си поговорили“

— Нима не разбираш? — шепне тя. — Ще изгубя бебето.

Колкото и да е невероятно, съпругът й се усмихва и заявява:

— Ще родиш друго.

Все едно успокоява момиченце, което е изпуснало фунийка сладолед. После занася разкъсаната книга в кухнята, безсъмнено за да я запрати в кошчето за смет.

„Копеле! — казва си тя, без да осъзнава, че го мисли. Отново усеща пронизващата болка, само че този път спазмите разтърсват тялото й, сякаш то гъмжи от някакви ужасяващи насекоми; отмята глава към стената и издава стон: — Копеле, как те мразя!“

Той отново се появява и се приближава към нея. Вперила в него ужасен поглед, тя забива пети в пода, като че се опитва да се пъхне в стената. За миг е повече от сигурна, че този път действително възнамерява да я убие — не просто да й причини болка или пък да й отнеме бебето, за което тя толкова отдавна мечтаеше, а наистина да я убие. Напомня й на животно, докато се приближава с наведена глава, а мускулите на бедрата му се издуват. Преди да измислят прозвището „ченге“ за такива като мъжа й, децата използваха друга дума, която й хрумва сега, докато го следи с поглед как прекосява стаята и се приближава към нея с наведена глава, а ръцете му се поклащат като месести махала, понеже той изглежда точно така — като бик.

Тя стене, мята глава, рита. Едната й обувка изхвръква. Отново я заболява, спазмите се врязват в корема й като ръждясали котви, потича още кръв, но тя не престава да рита. Знае, че когато е в това състояние, съпругът й действа като ужасяващ робот.

Той се надвесва над нея и уморено клати глава.

— Нищо лошо няма да ти направя — казва, докато коленичи, за да я повдигне, — тъй че престани да се държиш като идиотка.

— Тече ми кръв — пошепва жената, спомняйки си телефонния разговор, в който той каза, че няма да я мести, разбира се, че няма.

— Ъ-хъ, зная — равнодушно отвръща злодеят. Оглежда стаята, чудейки се къде би могла да се удари жена му — тя сякаш чете мислите му. — Спокойно, ще я спрат. Ще я спрат.

„А дали ще успеят да предотвратят аборта? — наум изкрещява тя, но не й хрумва, че е възможно той също да чете мислите й, и не забелязва колко внимателно я следи с поглед. Отново се опитва да заглуши гласа в главата си, като прошепва: — Мразя те. Мразя те.“

Той я пренася до стълбите. Коленичи, после я настанява на най-долното стъпало и загрижено пита:

— Удобно ли ти е?

Тя затваря очи. Не може да го гледа, поне не сега. Струва й се, че ще обезумее, ако го гледа.

— Добре — съгласява се той, сякаш му е отговорила, а когато тя отваря очи, лицето на съпруга й отново е безизразно като на робот. Сякаш мисълта му е отлетяла, изоставяйки тялото му.

„Ако имах нож, можех да го забия в гърдите му“ — мисли си тя… но всъщност изобщо не би се осмелила да даде ухо на подобна идея, камо ли пък да я приеме сериозно. Това е само далечно ехо на лудостта на съпруга й, тихо като плясък на криле на прилеп, кръжащ в пещера.