Стивън Кинг: Роуз Мадър

После отваря вратата да посрещне екипа на линейката, казва им да бързат и че има кръв. Те се приближават към нея, тя затваря очи, защото не иска да им позволи да надзърнат в нея, и се откъсва от гласовете им.

„Не се тревожи, Роуз, недей се ядосва, та това е дребна работа, някакво си бебе, можеш да родиш друго.“

Спринцовка ужилва ръката й, а после я повдигат. Продължава да е със затворени очи и си мисли: „Е да, добре. Предполагам, че мога да родя друго дете. Мога да го родя и да го отнеса някъде, където той няма да може да го достигне. Далеч от жестоките му ръце.“

Но времето минава и мисълта да го напусне — да не говорим, че остана недоизречена — се изплъзва, както сънят разтваря усещането за действителния свят; постепенно за нея не остава друг свят освен съня, в който живее — като онези сънища, които й се присънваха, като беше малка, и в които все тича ли, тича сред непроходима гора или пък в мрачен лабиринт, преследвана от някакво огромно животно, от някакво страховито безумно чудовище, което се доближава все повече и повече и което най-сетне ще я стигне, без значение колко пъти се изплъзва, свива встрани, в миг се втурва напред или пък се връща назад. Концепцията за сънуването съществува в мисълта на будния, но за сънуващия не съществува нито събуждане, нито действителен свят, нито пък здрав разсъдък. Роуз Макклендън Даниълс проспа всред безумието на съпруга си още цели девет години.

Изминаха общо четиринадесет години адски мъки, но тя почти не си даваше сметка за това. През повечето време живееше в дълбок унес и неведнъж почти успяваше да се убеди, че това не е истинският й живот, че някой ден най-сетне ще се събуди, ще се прозее и сладко ще се протегне, като героиня от анимационен филм на Уолт Дисни. Най-често тази мисъл й хрумваше, когато той я пребиваше толкова жестоко, че после тя трябваше да полегне, за да дойде на себе си. Правеше го три-четири пъти годишно. През 1985 година — годината на Уенди Яроу, на служебното порицание, на „спонтанния аборт“ — това се бе случило почти десет пъти. През септември същата година за втори и за последен път я откараха в — болница в резултат на нежните грижи на Норман… за последен, поне засега. Тогава храчеше кръв. Надявайки се, че ще й мине, той отлага отиването в болницата три дни, но когато вместо това кръвоизливът се усили, й нареди точно какво да каже (винаги й нареждаше точно какво да каже) и я отведе в „Сейнт Мери“. Избра нея, защото след „помятането“ от „Бърза помощ“ я бяха откарали в Градската болница. Оказа се, че има счупено ребро, което е засегнало белия дроб. Разказа историята за падането по стълбите за втори път през последните три месеца и й се стори, че този път дори стажантът не повярва, но нямаше никакви неудобни въпроси. Просто я излекуваха и я пратиха у дома. Все пак Норман си даде сметка, че е извадил късмет, и след това внимаваше повече.

Понякога, докато лежеше нощем, в главата й като комети нахлуваха чудати образи. Най-често виждаше юмрука на съпруга си, с кръв по кокалчетата и по релефния златен надпис на пръстена му от Полицейската академия. Имало бе сутрини, в които се събуждаше и откриваше думите, изписани на този пръстен — дълг, лоялност, общност — отпечатани на корема или на гърдите си. Това често й напомняше за синия печат на Инспекцията по храните, който слагаха на пържолите и на свинското.

Тези образи се появяваха винаги на границата между съня и действителността, когато лежеше съвсем отпусната, с отмалели крайници. Сетне юмрукът политаше към нея, тя рязко подскачаше и се събуждаше, а после лежеше разтреперана до него, молейки се да не се обърне, самият той буден, и да не я ръгне в корема или в бедрото, защото му пречи да спи.

Прекрачи прага на този ад, когато беше на осемнадесет години, и се събуди от унеса около месец след тридесет и втория си рожден ден — почти половин живот по-късно. Пробуди я не друго, а една-едничка капка кръв не по-голяма от петаче.

Видя я, като оправяше леглото. На горния чаршаф, от нейната страна, почти до мястото, където обикновено слагаше възглавницата, като разтребваше сутрин. Всъщност можеше да бутне възглавницата малко наляво и да скрие петънцето, което бе засъхнало и бе придобило грозен кафяв цвят. Даде си сметка колко е лесно и се изкуши да го стори, защото не можеше да смени само горния чаршаф — нямаше други изпрани бели чаршафи, а ако сложи от онези на цветчетата вместо чистобелия с петънцето кръв, ще трябва да смени и долния. Ако не смени и него, после той най-вероятно ще се сърди.