Стивън Кинг: Роуз Мадър

Изведнъж лицето му отново се оживява, той се изправя и ставите му изпукват. Поглежда ризата си, за да провери дали не е изцапана с кръв. Всичко е наред. Хвърля поглед към ъгъла, където се беше строполила. Ето на, там има кръв — няколко капчици и петънца. От нея отново руква кръв и я облива с болезнена, някак алчна топлина. Настава истински порой, като че през цялото това време кръвта само е чакала да изхвърли детенцето от мъничкото му обиталище. Сякаш едва ли не — о, каква противна мисъл — собствената й кръв е на страната на мъжа й… колкото и налудничаво да е това.

Той отново отива в кухнята и се бави там около пет минути.

Чува го как се разхожда, а през това време болката става непоносима, след това утихва и руква някаква течност — тя чува ужасяващия звук. Сякаш седи в лечебна вана, пълна с гъста топла течност. Нещо като кървав сос.

Удължената му сянка подскача по свода към кухнята — хладилникът се отваря и затваря, после се отваря и затваря шкафче (едва доловимото проскърцвате й подсказва, че това е шкафчето под мивката). Пуска чешмата и почва да си тананика нещо — като че ли „Когато мъж обича жена“ — а в същия миг бебето напуска тялото й.

Като се връща, в едната си ръка държи сандвич — още не е е вечерял, разбира се, и сигурно е гладен, а в другата — влажен парцал от коша под мивката. Кляка в ъгъла, където се беше завлякла, след като изтръгна книгата от ръцете й и заби в корема й тежките си юмруци — бам, бам, бам, довиждане, детенце — и се залавя да изтрие кървавите петна и капки; многото кръв ще се вижда на най-долното стъпало, точно където иска.

Докато чисти, яде сандвича. Съдейки по миризмата, между филиите хляб е сложил останалите пържоли на скара, които тя смяташе да приготви с макарони за събота вечер — нещо бързо, което да хапнат пред телевизора, докато гледат ранните новини.

Той поглежда парцала, който леко е порозовял. Кимва, отхапва от сандвича и се изправя. Когато се връща от кухнята, тя долавя далечния вой на сирени.

Мъжът прекосява стаята, коленичи край нея и улавя ръцете й. Смръщва се, като усеща колко са студени, започва лекичко да ги разтрива и да й говори.

— Извинявай. Просто… случват се разни работи… оная кучка от мотела… — Млъква, за миг отмества поглед встрани, след това отново се обръща към нея. На лицето му е изписана странна, виновна усмивка. „Виж на кого съм седнал да обяснявам — сякаш казва тя. — Ето докъде стигна всичко — тссссс.“

— Бебето — шепне тя. — Бебето.

Той стисва ръцете й до болка.

— Слушай внимателно. След минута-две ще са тук.

— Да — линейката вече е съвсем близо и вие в нощта като ужасяваща хрътка.

— Ще кажа, че си слизала по стълбите и си се спънала. Паднала си. Разбираш ли?

Тя мълчаливо се взира в него. Болката в корема й, която временно бе позатихнала, я прерязва с все сила.

— Разбираш ли?

Вглежда се в хлътналите му празни очи и кима. Долавя странна миризма, сякаш седи сред локва химикал.

— Добре. Знаеш ли какво ще се случи, ако кажеш нещо друго?

Тя продължава да го гледа.

— За теб е по-добре да го произнесеш на глас. По-безопасно е.

— Ще ме убиеш.

Той кима, явно доволен. Прилича на учител, който с мъка е изкопчил отговор от слаб ученик.

— Точно така. И никак няма да бързам. Преди да съм приключил, днешното произшествие ще ти изглежда само като порязан пръст.

Навън алените светлини пулсират в алеята пред къщата.

Той сдъвква последната хапка от сандвича и бавно се изправя. Ще отиде на вратата да ги посрещне — разтревоженият съпруг, чиято бременна жена е претърпяла злополука. Още не се е обърнал, тя го сграбчва за ризата и шепне:

— Защо? Защо бебето, Норман?

За миг по лицето му преминава нещо, което тя не вярва, че вижда — прилича на страх. Но защо пък ще се страхува от нея? Или пък от бебето?

— Било е злополука — казва. — Това е, чисто и просто злополука. Аз нямам нищо общо. И като говориш с тях, бъди убедителна. Тъй че Бог да ти е на помощ.

„Тъй че Бог да ми е на помощ“ — повтаря си тя.

Навън се затръшват врати; чуват се забързани стъпки, които идват към къщата, и металното дрънчене и потропване на количката, в която ще я отнесат до мястото й под сирената. Той се обръща към нея за последен път, свел глава като бик, с помътнели очи.

— Ще имаш друго дете и това няма да се повтори. Всичко ще бъде наред. Момиче. Или пък сладичко момченце. Подправката няма значение, нали така? Ахо е момче, ще му купим бейзболно костюмче. Ако е момиченце… — Той махва неопределено — … шапчица или нещо подобно. Само почакай и ще видиш. Точно така ще стане. — Усмихва се, от което на нея й се иска да се разпищи. Все едно да гледаш ухилен труп в ковчег. — Ако ме слушаш, всичко ще бъде наред. Честно слово, миличка.