Стивън Кинг: Роуз Мадър

„Къде отиваш? — писна в ушите й госпожа Практична-Разумна — онази нейна половинка, която, изглежда, изгаряше от желание да бъде тормозела и може би дори убита заради неотменната си привилегия да знае в кой шкаф се намира чаят и на кой рафт в шкафа под мивката се държат бърсалките. — Ама къде си мислиш, че си…“

Тя хлопна вратичката на този глас — не бе и подозирала, че е способна на това. Грабна чантата си от масичката пред дивана и закрачи през дневната към входната врата. Стаята изведнъж й се стори много голяма, а вратата — ужасно далеч.

„Трябва да действам стъпка по стъпка. Ако се опитвам да мисля за бъдещето, ще се побъркам от ужас.“

Но не вярваше това да я затрудни. Първо, онова, което се случваше, вече й приличаше на халюцинация — със сигурност не е възможно просто ей така, заради моментно хрумване, да напусне дома и съпруга си, нали? Това трябва да е сън. Но имаше и друга причина — вече почти й бе станало навик да не мисли за бъдещето, и то още от първата им брачна нощ, когато я ухапа като куче, задето блъснала вратата.

„Е, ама не можеш да тръгнеш просто ей така, дори да успееш да се добереш до ъгъла, преди да те напуснат силите — не се отказваше Практична-Разумна. — Поне се преоблечи. В тези дънки страшно си личи колко си се разширила в ханша напоследък. И си среши косата.“

Поспря, за миг готова да захвърли всичко още преди да е стигнала до входната врата. После разгада какво всъщност се криеше зад този съвет — това бе отчаяна хитрина, която целеше да я задържи в къщата. При това много умела. Да си облече пола и да се посреше не отнема много време, но за жена в нейното положение това би било предостатъчно.

За какво ли? Да легне отново да спи, разбира се. Докато дръпне ципа на полата, вече ще са я обзели сериозни съмнения, а докато нагласи и косата си, вече ще е стигнала до извода, че е изпаднала в кратък пристъп на безумие, в мимолетна амнезия, вероятно нещо свързано с месечния й цикъл.

После ще се върне в спалнята и ще смени чаршафите.

— Не — промърмори. — Няма да го направя. Няма.

Но като хвана топката на вратата, пак се замисли.

„Тя проявява разум! — извика Практична-Разумна, а в гласа й се долавяше смесица от облекчение, ликуване и — нима е възможно това — леко разочарование. — Алелуя, това момиче прояви малко разум! По-добре късно, отколкото никога!“

Облекчението и ликуването в този въображаем глас се превърнаха в тих ужас, когато изтича до перваза на газовата камина, която сложиха преди две години. Онова, което търсеше, вероятно нямаше да е там, защото се появяваше само към края на месеца (да не се изкушава, както казваше той), но нищо не пречи да се провери. Тя знаеше кода — като телефонния им номер, но първата и последната цифра бяха разменени.

„МНОГО ще боли! — пищеше Практична-Разумна. — Ако пипнеш нещо негово, после много ще боли, и ти го знаеш! МНОГО!“

— Тя и без това няма да е там — промърмори, но ето ти на — яркозелената кредитна карта от Мърчант Банк с името му, изписано с релефни букви.

„Не пипай! Да не си посмяла да я взимаш!“

Но се оказа, че смее — трябваше само да си представи капката кръв. Освен това тази карта е и нейна, нали и част от парите също са нейни; брачният обет не означава ли точно това?

Само че не става дума за парите, в никакъв случай. Въпросът е да млъкне госпожа Практична-Разумна; важното е да се превърне този внезапен, неочакван порив за свобода от избор в необходимост. Тя си даваше сметка, че вероятно ще стигне най-много до съседния ъгъл и необятното бъдеще ще се изпречи пред нея като гъста мъгла, ще се обърне и ще се върне вкъщи, бързайки да смени чаршафите, за да й остане време да измие подовете на долния етаж, преди да е станало обяд… и колкото и невероятно да звучи, като стана тази сутрин, това бе единствената мисъл в главата й — миенето на подове.

Без да обръща внимание на гласа, грабна кредитната карта от камината, пусна я в чантата си и отново се запъти с бързи крачки към вратата.

„Не го прави! — скимтеше госпожа Практична-Разумна. — О, Роузи, за такова нещо не само че ще боли, а направо в болницата ще свършиш, та дори може да те убие — нима не знаеш?“ Като че ли знаеше, но въпреки това продължи да крачи напред със сведена глава и сгушени рамене, сякаш се бори със силен вятър. Сигурно точно това ще направи… но ще трябва първо да я хване.

Този път ръката решително хвана топката — завъртя я, отвори вратата и излезе навън. Беше красив слънчев ден в средата на април и дърветата вече напълваха. Издължената й сянка падаше върху стъпалото пред къщата и върху бледата млада тревица като картинка, изрязана с остра ножица от черна гланцова хартия. Стоеше пред вратата и вдишваше дълбоко пролетния въздух и уханието на земя, влажна (и може би събудена за живот) от дъжда, който бе паднал през нощта, докато тя е спяла пад съхнещата капка кръв.