Стивън Кинг - Гняв

Тръгнахме да търсим Джери Мюлер, когото Пит определи като най-големия доставчик на трева в триъгълника Оронто-Олдтаун-Стилуотър. Стараех се да се държа на положение, но вътре в мен всичко вреше и кипеше от нетърпение. Да си призная честно, представях си го че седи гол на някоя олюпена клозетна чиния, с няколко гумени маркуча, стегнати около лакътя и огромна спринцовка забита във вената. Зареял поглед в надигащата се откъм корема му Атлантида.

Джери живееше в малък апартамент, в Олдтаун, досами университета. Олдтаун е малко градче с три забележителности: хартиената фабрика, работилницата за канута и дузина от най-долнопробните кабарета, които някога сте виждали. Освен това наблизо има резерват с истински индианци, които те гледат така, сякаш се чудят дали на задника ти ще има достатъчно коса за едно свястно скалпиране.

Джери съвсем не приличаше на пропадналия наркоман, какъвто си го бях представял, потънал в порок, мръсотия и музиката на Рави Шанкар. Облечен беше в стегнат костюм и ни посрещна с кисела усмивка на лицето. Единственото украшение, което носеше беше яркожълта значка с надпис ГОЛДИЛОКС УМИРАХА ЗА НЕГО. Вместо Рави Шанкар и неговата неповторима ситра той разполагаше с огромна колекция от кънтри. Веднага щом зърнах една от плочите на „Грийнбрайърбойз“ запитах го дали е чувал за „Тар брадърз“ — винаги съм бил малко смахнат на тема кънтри. И като се почна една приказка. Пит и Джо седяха и ни слушаха с досада, докато най-накрая Джери извади някаква дребна цигарена кутия, увита в кафява хартия.

— Искаш ли да опиташ? — запита той Пит.

Пит запали. Миризмата беше остра, почти кисела, ала и доста приятна. Той пое дълбоко, задържа дима и подаде цигарата на Джо, който изкашля по-голямата част от онова, което пое.

Джери отново се обърна към мен.

— Слушал ли си някога „Клинч Мънтейн Бойз“?

Поклатих глава: — Само съм чувал за тях.

— Сега ще ти пусна нещо — рече той. — Страхотно парче.

Той постави някаква плоча със странен надпис на грамофона. Стаята беше потънала в дим.

— Дърпаш ли от отровата? — попита ме бащински Джери.

Поклатих глава.

— Дръпни си от тази, инак няма да почувстваш музиката.

Поех дълбока глътка. Димът имаше сладникав, тежък и малко суховат вкус. Задържах и подадох цигарата на Джери. „Руши се хълма на тъгата“ запяха момчетата от „Клинч Монтайн“.

За половин час ударихме още две от димящите отрови и изслушахме „Руска въртележка“ в изпълнение на незабравимите Флет и Скрюгс. Тъкмо щях да ги попитам кога най-сетне ще ме хване тревата, когато осъзнах че виждам как треперят струните на банджото в главата ми. Блестяха като огрени от слънцето стоманени нишки. Макар и с мъка, но успявах да следя движенията им. Опитах се да кажа за това на Джо, но той ме погледна с ужасно тъп поглед и двамата избухнахме в смях. Пит се беше втренчил в панорамната снимка на Ниагарския водопад, лепната на стената.

Така изкарахме докъм пет слетобед и когато си тръгнахме, в главата ми духаше вятър. Пит купи една унция от тревата на Джери и всички отпрахме към Шудик. Джери ни изпрати чак до вратата, помаха ни с ръка и ми заръча пак да дойда да послушаме записи.

Това беше един от най-щастливите мигове в живота ми.

До брега имаше доста път. И тримата бяхме яко дрогирани и макар че Пит нямаше проблеми с шофирането, никой от нас не можеше да заговори без да се изкикоти като прелюдия. Спомням си, че в един миг се сетих да попитам Пит какво представлява тая Дана Колет и той само се усмихна похотливо. Това така ме разсмя, че за малко да си изповръщам червата от смях. В главата ми продължаваше да звучи някакво налудничаво подрънкващо банджо.

Пит вече беше ходил веднъж там на купон, така че без особена мъка намерихме мястото. Беше в дъното на един тесен път обозначен с надпис „Частна собственост“. На около половин миля от къщата вече се долавяше басовия тътен на музиката. Горе-долу на същото разстояние зарязахме и колата — имаше толкова много коли спрени в пълен безпордък, че се наложи да продължим пеша.

Пит паркира и всички поехме дружно. По това време ефекта на тревата беше вече започнал да отслабва и отново ме завладя моята обичайна несигурност. Чудех се дали няма да изглеждам прекалено млад и глупав в очите на колежаните. Такива като Джери Мюлер не се срещаха на всеки ъгъл. Реших да се държа плътно до Джо и да не си отварям устата за щяло и нещяло.

Както се оказа не след дълго — било е излишно да се притеснявам. Къщата буквално се пукаше по шевовете от най-малко един милион гости, някои пияни, други дрогирани, трети — и едното и другото. Във въздуха се носеше тежката миризма на марихуана, примесена с миризмата на вино и препечени сандвичи. Всички говореха шумно, стараейки се да надвикат леещата се от говорителите рок-музика. Отнякъде ехтеше смях. Червени и сини светлини блестяха от тавана. Това бяха първите ми впечатления от купона — приличаше на дискотека от ония из Олд Орчърд Бийч.