Стивън Кинг - Гняв

Свалих си обувките и я зачаках.

Не знам колко време съм чакал. Нямах часовник, а и бях твърде замаян за да преценя. Не след дълго отново започна да ме завладява познатото безпокойство. Сенките на дърветата върху мокрия пясък, шумът на вятъра, може би самият океан, огромен, пълен с тайнствени същества, чийто далечни отблясъци мъждукаха по повърхността — всичко това ме подтискаше. Усещах хладнината на пясъка с босите си крака. Не зная дали в това беше причината, но когато тя сложи ръка на рамото ми, вече нямах ерекция. С празен пистолет сред подивелите индианци.

Тя ме завъртя, повдигна се на пръсти и ме целуна. Почувствах топлината на бедрата й, но сега това не ми направи впечатление.

— Видях, че ме гледаш — каза тя. — Мил ли си? Можеш ли да бъдеш мил с мен?

— Ще се опитам — рекох й, чувствайки се почти абсурдно. Досокнах гърдите й и тя ме притисна. Ала ерекцията ми я нямаше.

— Не казвай на Пит — прошепна тя и ме хвана за ръка. — Ще ме убие. Ние с него… както и да е.

Тя ме дръпна под стълбата, където миришеше на трева и на борови клонки. Странни сенки пробягнаха по тялото й, докато си събличаше роклята.

— Чувствам се като побъркана — каза с развълнуван глас тя.

В следващия миг се въргаляхме по тревата и ризата ми отхвръкна нанякъде. Ръката й танцуваше по ципа на панталона ми. Пишката ми, обаче, си беше взела обедна почивка. Тя ме докосна, пъхна ръка в слиповете и мускулите ми се стегнаха — не от удоволствие, или от отвращение, а от някакъв необясним ужас. Ръката й сякаш беше гумена — усещах я студена, чужда и антисептична.

— Хайде — прошепна тя. — Хайде, хайде, хайде…

Опитах се да мисля за нещо възбуждащо, каквото и да е — само да е възбуждащо. Представих си, че надзъртам под полата на Дарлийн Андерсън — учителката по рисуване и че тя ме вижда и ме подканва да го направим. После си спомних за ония, мръсните карти за игра на Мейнард Куин. Едва, когато си представих Санди Крос в черно, секси бельо, нещо долу се размърда… и тогава, от всички неща на тоя свят, в главата ми незнайно защо изплува образа на баща ми, с неговия огромен ловджийски нож, как разказва истирията за носовете на чероките.

[За кое? — попита Корки Хералд. Обясних му за носовете на чероките. — О! — рече Корки. Аз продължих с разказа.]

И това ме довърши. Всичко, което бях успял да постигна, се срина в миг. И не остана нищо. Абсолютно нищо. Абсолютно. Дънките ми се въргаляха до ризата. Слиповете ми се бяха смъкнали чак до глезените. Тя се гърчеше под мен като откъсната струна на музикален инструмент. Посегнах, сграбчих отпуснатия си пенис и го разтърсих, сякаш исках да го попитам какво не е наред с него. Но господин Пенис мълчеше. Плъзнах ръка към влажната джунгла между краката й. Космите й бяха къси, твърди и почти като моите. Пъхнах пръст вътре, като си мислех: "Ето, това е мястото. Това е мястото, за което си разправят разни истории по ловни излети и из бръснарски салони типове като баща ми. Заради него са убивани хора. Проливала се е кръв. Всичко… или нищо.

— Къде е той? — шепнеше задъхано Дана. — Къде е той? Къде…?

Направих последен опит. Но беше като в оная история, дето нянакъв се мъчил да отвори консерва с гумена отварячка. Нищо. През цялото време вълните на океана се плискаха зад гърба ми, като в някой любовен филм.

Най-накрая се претърколих настрана.

— Съжалявам — рекох. — Гласът ми изпращя като счупена съчка.

Тя въздъхна. Къс, дразнещ ушите звук.

— Е, добре — рече. — Случва се.

— Не и с мен — отвърнах с тон, сякаш за първи път от няколко хиляди сексуални игрички насам моят инструмент е показал дефект. Някъде в далечината Миг Джагър ревеше с дрезгав глас „Страхотно маце“. Една от многото иронии на живота. Чувствах се като опустошен, душата ми бе стегната в прегръдките на айсберг. Постепенно ме завладя хладната увереност, че съм педераст. Някъде бях чел, че не е необходимо да си пробвал, за да си хомосексуалист. Може да си си такъв по рождение и въобще да не предполагаш. Един ден това просто изскача в теб, като майката на Норман Бейтс в „Психо“, ужасно чудовище което се криви и кълчи в обувките родната ти майчица.

— Може би така е по-добре — обади се тя. — Пит…

— Виж. Съжалявам.

Тя се усмихна, но усмивката й беше изкуствена. Всъщност и досега не съм сигурен дали беше именно такава.

— Сигурно е от тревата. Предполагам, че без нея ще си страхотен любовник.

— Майната ти — рекох и потръпнах от ужасния начин, по който това прозвуча.