Стивън Кинг - Гняв

— Ти не можеш… ти си…

— Сядай си на мястото — този път малко по-добре. Цели шест секунди бяха изминали от мига, в който се бях стоварил на пода. — Престани да крещиш, Ирма.

— Застреляха те, Чарли — рече със спокоен глас Грейс Станер.

Погледнах навън. Ченгетата щурмуваха сградата. Стрелях два пъти и поех мъчително въздух. Имах чувството, че гърдите ми ще експлодират.

— Назад! Ще ги избия всичките!

Франк Филбрик спря и се огледа като подивял. Изглеждаше, сякаш се надява лично Исус да му звънне по телефона и да му обясни какво става. Беше толкова объркан, че като нищо би продължил атаката, затова гръмнах още веднъж, във въздуха. Мислите му най-сетне включиха на високи обороти.

— Назад! — изрева той. — За Бога, всички назад!

Дваж по-бързо побягнаха назад ченгетата.

Тед Джонс крачеше бавно към мен. Очевидно духът му не беше в тази вселена.

— Искаш да ти пръсна топките ли? — запитах го аз.

Той се спря, лицето му — застинала маска на ужас и омраза.

— Ти си мъртъв — просъска Тед. — Лягай долу, проклет да си.

— Седни си на мястото, Тед.

Болката в гърдите ми бе като живо същество. Сякаш ми бяха смазали ребрата със сребърния чук на Максуел. Моите скъпи съученици-заложници ме гледаха ужасени. Не смеех да се огледам от страх, че няма да издържа гледката. Часовникът показваше 10:55.

— ДЕКЪР!

— Сядай, Тед.

Той оголи зъби и внезапно ми заприлича на едно прегазено на нашата улица куче, още като бях съвсем малко дете. Известно време обмисляше какво да стори, после седна. Под мишниците му се очертаваха огромни потни кръгове.

— ДЕКЪР! МИСТЪР ДЕНВЪР СЕ КАЧВА В КАНЦЕЛАРИЯТА!

Това отново бе Филбрик с неговия любим мегафон, но дори през него можех да доловя страхотното вълнение в гласа му Само преди час това би ми доставило неописуемо удоволствие, би ме зарадвало ужасно. Но сега не изпитвах нищо.

— ТОЙ ИСКА ДА ГОВОРИ С ТЕБ!

Том излезе бавно иззад една полицейска кола и се отправи без да бърза през моравата. Изглеждаше сякаш всеки миг очаква да го застрелят. Дори от такова разстояние имаше измъчен и състарен вид. И това вече не ми доставяше удоволствие. Дори и това.

Изправих се полекичка, борейки се с болката и напъхах краката си в обувките. Едва не паднах и се наложи да се подпра на катедрата със свободната си ръка.

— Божичко, Чарли — изстена Силвия.

Заредих пистолета, без да ги изпускам от очи (предполагам, че дори Том не знаеше, че не може да стреля с изваден пълнител). Не бързах, използвах момента за да се огледам внимателно. Гърдите продължаваха да ме болят. Сандра Крос бе като спомен от полузабравен сън.

Пълнителят щракна на място и аз почти небрежно погледнах надолу. Тази сутрин бях облякъл тъмно синя риза (падам си по солидните цветове) и очаквах да я видя цялата обляна в кръв. Но не беше.

Точно в центъра на левия джоб се мъдреше огромна дупка. Множество малко дупчици бяха разпръснати наоколо и всичко приличаше на карта на Слънчевата система и кръжащите около нея планети. Бръкнах внимателно в джоба. И едва в този миг си спомних за моя верен „Титус“, когото бях спасил от позорна забрава в кошчето за боклук. Стиснах го нежно и го извадих. По редовете премина едно възхитено: „А-а-а-а-х!“, сякаш бях срязал някоя разголена хубавица на две, или бях измъкнал стодоларова банкнота от носа на Свинарника. Никой не се сети да попита какво търси катинарът от моето шкафче в левия джоб на ризата. Аз го гледах с умиление. Тед, напротив, го пронизваше с горчив поглед и изведнъж ме доядя на него. Зачудих се, как ли ще му понесе, ако го накарам да изяде добрия стар „Титус“ за обяд.

Куршумът бе попаднал в пластмасовия шифров циферблат, разпръсквайки го на стотици микро-шрапнелчета. Нито едно от тях не бе стигнало до кожата. Куршумът се бе сплескал в твърдата стомана под циферблата. Целият катинар беше изкривен на една страна, сякаш е бил изложен на много висока температура. Халката бе извита като медна тел. На гърба на катинара се бе очертала ясно изразена подутина, но корпусът не беше пробит.

Радиоуредбата внезапно изпращя.

— Чарли?

— Минутка, Том. Заварваш ме неподготвен.

— Чарли, трябва да…

— Затваряй си мръсната уста.

Разкопчах си ризата и я отворих. По редовете отново премина едно: „А-а-а-х!“ На гърдите ми беше изписан вдлъбнатия, оцветен в мораво релеф на „Титус“ и вътре положително можеше да се задържи вода. Извърнах отвратен очи, сякаш току-що бях зърнал стария пияница с провиснала кожа на лицето, дето обикновено се навърта пред „Гоган“. Закопчах бавно копчетата на ризата.