Стивън Кинг - Гняв

Очите на Сандра Крос бяха леко притворени, лицето й имаше замечтано изражение.

— Знаете ли — рече тя. — Чувствам се някак странно. Сякаш…

Исках да скоча и да й викна да не се забърква в този глупашки маскарад, но не можех. Повтарям, не можех. Ако аз самия не спазвах правилата, които наложих, тогава кой би ги спазвал?

— Сякаш това е всичко.

— Или си умна или си путка — в гласа на Керол имаше едва доловим хумор. — Май не са ни оставили голям избор, а?

— Понякога, — рече Сандра — се чувствам страшно празна.

— Аз… — понечи да каже нещо Керол, но погледна учудено Сандра. — И ти ли?

— Да — тя хвърли замислен поглед през изпочупените прозорци. — Обичам да простирам, когато денят е ветровит. Понякога и аз самата се чувствам така. Като пране на вятъра. Мъчиш се да разбереш живота… политиката, училището… миналия семестър бях в ученическия съвет… но всичко това е някак нереално и ужасно скучно. Човек не може все да се бори за правата на разни малцинства, не може така да мине живота ти. И тогава позволих на Тед да го направи с мен.

Погледнах към него. Тед я гледаше с изцъклен поглед. Пред очите ми сякаш падна черна пелена. Гърлото ми се сви болезнено.

— Не беше нищо особено — продължи Сандра. — Не знам какво толкова го превъзнасят. То е… — тя ме погледна с широко отворени очи, но аз не гледах към нея. Гледах Тед. Виждах го съвсем ясно. Толкова ясно, сякаш от него извираше светлина, която грееше в спусналия се мрак като някакъв свръхестествен ореол.

Вдигнах бавно пистолета с две ръце.

За миг се замислих за вътрешните кухини на моето тяло, по които текат различни живителни субстанции, в безкрайния мрак.

Бях решил да го застрелям, но преди това те застреляха мен.

Сега, разбира се, вече знам какво е станало, но тогава нямах представа.

Бяха повикали чак от Кент Хил най-добрия снайперист в областта, един полицай на име Даниел Малверн. След като всичко приключи, в луистънския „Сън“ публикуваха негова снимка. Дребничък, късо подстриган човек. Приличаше по-скоро на някой счетоводител. На снимката се беше изпъчил, стиснал в ръка огромен „Маузер“ с телескопичен мерник. Преди да дойде на мястото на инцидента, той се отбил в една горичка на няколко мили от училището за да потренира. После разглобил пушката, напъхал я в крачола на панталона и така притичал зад един от полицейските микробуси. Залегнал в сянката под микробуса. Облизал пръст и определил силата на вятъра. Нула. После се прицелил. Сигурно съм изглеждал голям като булдозер, увеличен трийсет пъти от телеобектива. Не е имало дори стъкла на прозорците, които да му блестят в очите — нали ги бях изпочупил, когато стрелях по мегафона. Лесна мишена.

Но Дан Малверн не бързал. Може би дори смятал, че му предстои най-важният изстрел в живота. Не бях някаква си асфалтова паничка — след изстрела червата ми щяха да се разпръснат по черната дъска. С Престъпниците Шега Не Бива. Опасен Убиец Застрелян На Място. И в мига, когато се бях надигнал над трупа на мисис Ъндерууд за да пръсна черепа на Тед Джонс, Дан е видял своя голям шанс. Тялото ми е било извърнато към него. Прицелил се мигновено и куршумът полетял точно натам, където Дан искал и знаел, че ще попадне — през джоба на ризата в машинката на живота, която хората наричат сърце.

А там, търпеливо чакал своя миг излетия от твърда стомана „Титус“, моето вярно катинарче-другарче.

Пистолета остана в ръката ми.

Куршумът ме изхвърли назад и аз се блъснах в черната дъска. Поставката за тебешири се заби болезнено в гърба ми. Обувките ми отхвърчаха настрани. Миг по-късно се строполих на пода. Не знаех какво се е случило. Всичко бе станало ненадейно. Страхотна болка разкъсваше гърдите ми, после цялото ми тяло изтръпна. Не можех да дишам. Пред погледа ми танцеваха тъмни петна.

Ирма Бейтс пищеше диво. Очите й бяха затворени, юмруците стиснати, лицето й бе пребледняло и покрито с ливидни петна. Гласът й се носеше някъде отдалеч, като в просъница, сякаш идваше откъм планините или от дълбок тунел.

Тед Джонс бе напуснал мястото си и се носеше между чиновете като на забавен кадър. Този път се бе насочил към вратата.

— Удариха го, копелето мръсно — разнесе се гласът му, но забавено и някак провлачено, като пусната на бавни обороти плоча. — Удариха го, това побъркано…

— Сядай си на мястото.

Не ме чу. Това не ме изненада. Дори аз не можах да се чуя. Капчица въздух не бе останала в дробовете ми. Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато натиснах спусъка. Куршумът се заби в дървената рамка до главата му и той отскочи назад. Когато се извърна към мен, лицето му бе смесица от разноцветни емоции: безкрайно удивление, агонизиращо недоверие и бясна, убийствена омраза.