Стивън Кинг - Дългата разходка

— И освен това има трипер — довърши с уморен глас Коли Паркър. — Божичко, тоя е по-зле от Клингерман! — той повиши глас. — Да пукнеш дано, Тюби!

— БЕЗБОЖНИЦИ И РАЗВРАТНИЦИ! — дереше се Тюбинс. — ПОКВАРА! БЕЗЧЕСТИЕ!

— Да му пикая в устата — промърмори Паркър. — Ако не млъкне ще го удуша с голи ръце — той докосна с измършавели пръсти попуканите си устни, после свали ръка към колана и загуби трийсет секунди да откопчае манерката. Едва не я изпусна, докато я вдигаше към устата си и след това разсипа почти половината. От очите му закапаха сълзи.

Часът беше три седобед. Зад тях бяха останали Портленд и Южен Портленд. Преди около петнадесет минути минаха под един подгизнал от дъжда плакат, който обявяваше, че до границата с Ню Хемпшир остават само 44 мили.

„Само — мислеше си Гарати. Само, каква глупава дума. Кой идиот е решил, че на този свят има нужда от подобни глупави думи?“

Вървяха рамо до рамо с Макврайс, но след Фрипорт Макврайс не беше проговарял. Гарати също не смееше да го заговори. Отново беше в дълг към него и това го подтискаше. Подтискаше го, защото знаеше, че няма да има сили да помогне на Макврайс ако се наложи. Сега вече Джен и майка му бяха останали назад. Невъзвратимо и завинаги. Освен ако не победи. А той ужасно много искаше да победи.

Колко странно. За първи път в живота си беше завладян от желание да победи. Дори на старта (във времена когато динозаври са крачели по земята), когато все още беше свеж и изпълнен със сили, не си спомняше да е имал такова силно желание. Тогава единственото, което го движеше беше зовът на предизвикателството. Но от дулата на пушките не излизаха малки червени знаменца с надпис „БУМ!“ Това не беше бейзбол, нито рали, всичко тук беше съвсем реално.

Но дали го е разбирал в началото?

От мига в който реши, че трябва да победи краката сякаш го заболяха два пъти по-силно, а при всяко по-дълбоко поемане на въздух го пронизваше остра болка в гърдите. Усещането че го тресе нарастваше с всеки изминат миг — може би се бе заразил от Скрам.

Искаше да победи, но дори и Макврайс не би могъл да го пренесе през въображаемата финална линия. Не вярваше че ще успее. Спомни си как в шести клас бе спечелил на училищната викторина по граматика и го изпратиха да се яви на областната викторина, но там председател на комисията не беше мис Петри, която великодушно му позволяваше да се поправи всеки пътя, когато сгреши. Мекушавата мис Петри. Спомни си как стоеше обиден, невярващ, дълбоко уверен, че трябва да е станала грешка, но нямаше грешка. Просто не беше достатъчно добър за да успее, както и сега. Не беше достатъчно добър за да издържи повече от останалите, макар че бе надвървял не малко от тях. Краката му постепенно бяха преминали през стадиите на пълна безчувственост и гневно недоволство и сякаш от истинския бунт го делеше само една крачка.

Само трима Участници бяха отпаднали след като напуснаха Фрипорт. Единият беше нещастникът Клингерман. Гарати знаеше добре какво си мислят останалите. Твърде много картони бяха показани от началото на Разходката за да се откажат така лесно, всеки един от тях. До края ги деляха само двадесетина съперници. Сега вече всички ще вървят докато телата и умовете им се разпаднат.

Минаха по мост над широка, спокойна река, чиято повърхност беше набраздена от сипещия се дъжд. Екнаха изстрели, тълпата изрева възторжено и Гарати почувства, как лъчът надежда в главата му се разширява още малко.

— Как ти се стори твоето момиче?

Говореше Ейбръхам, който приличаше на последния оцелял от Батановия марш. По някаква необяснима причина той бе захвърлил якето и ризата си и острите му ребра стърчаха изпод измършавялото му, голо тяло.

— Добре — рече Гарати. — Надявам се, че пак ще се видим.

Ейбръхам се усмихна.

— Надяваш се? Ха, и аз си припомних как се произнася тази дума — това прозвуча почти като заплаха. — Последният Тюбинс ли беше?

Гарати напрегна слух. Не чуваше нищо, освен непрестанния рев на тълпата.

— Да, изглежда Бог го е прибрал. Сигурно Паркър го е урочасал.

— Непрестанно си повтарям, — продължи Ейбръхам — че всичко, което се иска от мене е да поставям единия крак пред другия.

— Аха.

Ейбръхам имаше притеснен вид.

— Виждаш ли, Гарати, има нещо… може би ще ти прозвучи цинично, но трябва да го кажа…

— Какво е то?

Известно време Ейбръхам мълча. Беше обут с масивни оксфордски обувки, които отстрани изглеждаха тежки и тромави (неговите собствени крака бяха боси, премръзнали и изранени). Обувките на Ейбръхам тропаха и се провлачваха ритмично по гладката настилка на пътя, който се бе разширил с още една лента. Тълпата тук не беше нито толкова шумна и неудържима, нито толкова близо, колкото в Оугюста.