Стивън Кинг - Дългата разходка

Настилката под краката му беше прохладна. Разкъсаните останки от чорапите му не след дълго се намокриха. И двете ходила имаха странен, подпухнал вид. Гарати почувства, че отчаянието преминава в мъка за това, което е станало с краката му. Той побърза да настигне Бейкър, който също ходеше бос.

— На края съм на силите си — рече простичко Бейкър.

— Всички сме така.

— Мъчих се да си спомня всички хубави неща, които са се случвали някога с мен. Например първият път, когато заведох момиче на танци и някакъв дърт пръч там непрестанно се вреше в нас, докато накрая аз го изведох навън и му насиних задника от бой. Ако не беше толкова пиян едва ли щях да успея. Но после момичето ме гледаше с такива очи, сякаш съм най-великото нещо след откриването на двигателя с вътрешно горене. Първият ми велосипед. Първият път, когато прочетох „Жената в бяло“, на Уилки Колинз… това е любимата ми книга, Гарати, да знаеш, ако някой някога те попита за това. Обичах да си седя полузадрямал край някоя кална локва с въдица в ръка и да гледам как се нижат на кукичката рибките. Или да си лежа изтегнат в шезлонга захлупен с някое списание. Мисля си за всичките тези неща, Гарати. От известно време насам. Сякаш съм някой изкуфял старец.

Утринният дъжд се стелеше наоколо като сребърна пелена. Дори тълпата бе попритихнала, потънала в мисли. Вече се виждаха отделни лица, размътени, сякаш зад измокрен от дъжда прозорец. Лицата бяха бледи, със зачервени очи и разсеяни изражения под мокрите шапки, капещите чадъри и разпънатите вестници. Гарати почувства, че отвътре го раздира дълбока болка, струваше му се, че ще му олекне ако започне да вика, но не можеше, още повече че му предстоеше да успокои Бейкър и да го убеди, че няма нищо страшно в това да се умре. Кой знае, може би беше така, а може би не.

— Надявам се че там няма да е тъмно — рече Бейкър. — Това е всичко, на което се надявам. Че няма да е тъмно. Надявам се да мога да си спомням. Ужасно би било, ако вечно се нося из този мрак без да зная кой съм, или какво правя тук и дали въобще някъде има друг свят.

Гарати понечи да заговори, но го изпревариха карабините. Бизнесът се оживяваше. Празният период, който Паркър така точно бе предсказал беше към своя край. Устните на Бейкър се разтегнаха в мъчителна гримаса.

— Ето от това най-много ме е страх. От този звук. Защо се съгласихме на тази игра, Гарати? Трябва да сме били побъркани.

— Не мисля, че има някаква логична причина.

— Ние сме като мишки, хванати в капан.

Разходката продължаваше. Продължаваше и дъждът. Вървяха покрай познати за Гарати места — изтърбушени бордеи, в които отдавна никой не живееше, някакво изоставено едностайно училище, отдавна заместено от новата Консолидирана сграда, птицеферми, изгнили повдигнати на трупчета камиони, прясно разорани ниви. Гарати трепереше от вълнение. Пътят сякаш летеше. В краката му се появи някаква непозната досега сила. Но ако Стебинс се окажеше прав и нея я нямаше там? Не бива да забравя тази възможност, трябва да е готов да понесе удара.

През изтънелите редици се разнесе слухът, че едно момче от авангарда се опасявало, че има апендисит.

Ден или два по-рано, Гарати вероятно щеше да е потресен при тази новина, но сега не го интересуваше нищо друго освен Джен и Фрипорт. Стрелките на часовника се носеха в някакъв безумен, подивял бяг. Оставаха само пет мили. Вече бяха навлезли в крайградската зона на Фрипорт. Някъде далеч напред, Джен и майка му вече го очакваха пред Търговския център, както се бяха уговорили предварително.

Небето малко просветля, но все пак си остана мрачно. Дъждът премина в упорит ръмеж. Пътят беше като тъмно огледало, черен лед, в който Гарати почти би могъл да разгледа разкривеното отражение на своето лице. Той прекара ръка през челото си. Беше горещо, като при треска. Джен, о Джен. Трябва да знаеш, че аз…

Момчето с болки в корема беше номер 59, Клингерман. Той започна да крещи. Крясъците му не след дълго станаха монотонни. Гарати си спомни за единствената Дълга разходка, която бе виждал — също във Фрипорт — и за момчето, което крещеше на всяка крачка по същия монотонен начин — „Не мога. Не мога. Не мога“.

„Клингерман — помисли си той — затваряй си устата“.

Но Клингерман придължаваше да върви и продължаваше да крещи, притиснал корема си с ръце, а стрелките на часовника на Гарати продължаваха да се носят в безумен бяг.Беше осем и четвърт. „Нали ще си там, Джен? Добре. Чудесно. Не зная какво си мислиш сега, но знам, че все още съм жив и че имам нужда да си там, да ми дадеш знак, може би. Моля те само, бъди там. Бъди там.“