Стивън Кинг - Дългата разходка

Осем и половина.

— Най-сетне наближаваме този проклет град, нали, Гарати? — изпъшка Паркър.

— Какво те интересува? — заяде го Макврайс. — Теб там със сигурност не те чака момиче.

— Мене навсякъде ме чакат момичета, тъпако — отвърна Паркър. — Зърнат ли веднъж лицето ми и веднага си подмокрят гащичките.

Лицето, за което говореше беше изпито и мършаво, нищо повече от сянка на предишното величие.

Осем, четиресет и пет.

— Забави малко, приятелче — подвикна Макврайс на Гарати, който тъкмо го бе застигнал и се готвеше да продължи напред. — Пази си силите за довечера.

— Не мога. Стебинс каза, че тя няма да е там. Каза, че нямало да могат да й осигурят място в първия ред. Трябва да разбера. Трябва да…

— Само се успокой, това искам от тебе. Стебинс би накарал и родната си майка да изпие чаша „Лизол“, стига това да му осигури победата. Не го слушай. Тя ще е там. Ако не друго, това ви създава връзки в обществото.

— Но…

— Не ми нокай, Рей. Забави темпото, за да живееш.

— Разкарай се оттук, с твоите тъпотии — изрева му Гарати. Той облиза устни и вдигна разтреперана ръка към лицето си. — Аз… аз съжалявам. Стана без да искам. Освен това, Стебинс каза, че всъщност съм искал да видя само майка си.

— А ти не искаш ли да я видиш?

— Разбира се, че искам да я видя! Какво, по дяволите, си мислиш, че аз… не… да… не знам. Имах приятел. Той и аз… ние… ние веднъж си свалихме дрехите… и тя… тя…

— Гарати — каза Макврайс и постави ръка на рамото му. Клингерман крещеше ужасно силно. Някой от водещата група го попита дали иска един „Аспирин“. Останалите избухнаха в смях. — Губиш контрол върху себе си, Гарати. Успокой се. Не преминавай чертата.

— Разкарай ми се от главата! — кресна му Гарати. Той захапа здраво стиснатия си юмрук. След известно време промърмори: — Просто ме остави на мира.

— Добре. Разбрано.

Макврайс пое встрани. Гарати искаше да го повика обратно, но не можеше.

После, за четвърти пореден път, настъпи девет сутринта. Завиха наляво и тълпата отново остана под тях, докато пресичаха надлеза на шосе 295, преди да влязат във Фрипорт. Далеч напред се мярна барът на Дайъри Джой, където с Джен понякога се отбиваха след кино. Завиха надясно и излязоха на шосе номер 1, което някой наричаха Големия аутобан. Голям, или малък, това беше последния аутобан. Стрелките на часовника сякаш се готвеха да излетят при следващия кръг. Точно пред тях беше центъра. Отдясно магазин „Улман“. Виждаше го съвсем ясно — масивна, грозна сграда, скрита зад огромната реклама. Отново върху тях валяха гирлянди. Мокри от сипещия се дъжд, те имаха безжизнен, нерадостен вид. Тълпата се увеличаваше. Някой наду градската пожарна сирена и нейният вой се сля с воя на Клингерман. Клингерман и сирената на фрипортската пожарна пееха кошмарен дует.

Гарати почувства, че вените му се изпълват с напрежение, сякаш по тях течеше нагорещена мед. Сърцето му блъскаше лудо и като че ли се местеше — в стомаха, в гърлото, накрая дори между очите. Двеста ярда. Отново тълпата ревеше неговото име (РЕЙ, РЕЙ, РЕЙ, ДОКРАЙ ЩЕ ЖИВЕЙ!), но все още никъде не се виждаше познатото лице.

Той се приближи до лявата страна на пътя, докато закривените пръсти се оказаха само на сантиметри от него — една дълга, мургава ръка дори успя да откъсне парче от ризата му и той отскочи ужасен, сякаш се мъчеха да го напъхат в месомелачка, а войниците насочиха пушките си към него, готови да го прострелят при най-малкия опит да се скрие в развълнуваното множество. Оставаха само сто ярда. Виждаше ясно кафявата табела на „Улман“, но нямаше и следа от майка му, или Джен.

„Божичко, о, Боже, Стебинс сигурно е прав… и дори да са там, как ще ги забележа в тази обезумяла, меняща лицето си маса?“

От устните му се отрони стон, като че ли се бе откъснало парче месо. Той се спъна и за малко да се строполи, краката му трепереха. Стебинс сигурно беше прав. Искаше му се да спре и повече да не продължава нито крачка. Разочарованието, чувството за невъзвратима загуба, всичко това бе прекалено за изтерзаната му душа. Какъв смисъл имаше да върви? Какъв смисъл имаше вече?

Пожарната сирена не спираше своя вой, Тълпата ревеше неистово, Клингерман пищеше диво, дъждът продължаваше да се сипе, а вътре в него мислите се блъскаха като обезумели в твърдата черепна стена.

„Не мога да продължа. Не мога, не мога, не мога. — краката му се препънаха отново. — Къде съм? Джен? Джен?… ДЖЕН!“

И тогава я видя. Махаше му със синия шал, който й бе подарил за рождениия ден, а капките дъжд блестяха в косите й като скъпоценни камъни. До нея беше майка му, облечена в неизменното черно палто. И двете бяха притиснати от тълпата и безпомощно се полюшваха напред-назад. Над рамото на Джен надзърташе идиотското око на телевизионната камера.