Стивън Кинг - Дългата разходка

Сякаш нещо се скъса някъде дълбоко в него. Като зелен потоп плъзна навън от тялото му натрупаната зараза. Той се хвърли напред в мъчителен, накуцващ бяг. Разкъсаните му чорапи шляпаха по мокрия асфалт.

— Джен! Джен!

Чуваше мислите в главата си, но не и думите. Телевизионната камера се впи алчно в него. Врявата беше оглушителна. Видя как устните й изговарят името му, трябва да стигне до нея, трябва да…

Нечия ръка го спря. Беше Макврайс. Един войник отправяше и към двамата предупреждение през безполовия мегафон.

— Не в тълпата! — Макврайс бе приближил устни до ухото на Гарати и крещеше с всичка сила. Гарати почувства, че главата му се цепи от болка.

— Пусни ме!

— Няма да ти позволя да се самоубиеш, Рей!

— Пусни ме, проклет да си!

— Искаш да умреш в ръцете й? Нали така?

Времето летеше. Джен плачеше. Виждаше как се стичат сълзите по лицето й. Той се изтръгна от хватката на Макврайс. И отново се хвърли към нея. Чувстваше как в него се надига неудържимата вълна, вълна от гняв и плач. Искаше да заспи. Искаше да заспи в нейните прегръдки. Защото я обичаше.

Рей, обичам те.

Виждаше го, изписано на лицето й.

Макврайс все още бе до него. Телевизионната камера не ги изпускаше. Някъде встрани се мярнаха учениците от неговия клас, бяха развели над главите си огромно знаме, знаме с неговия лик, увеличен до размерите на Годзила, неговият собствен лик, който му се усмихваше, докато той самия плачеше и се провираше към нея.

Второ предупреждение — проехтя от мегафона, сякаш беше Божият глас.

Джен…

Тя протягаше ръце към него. Ръцете им се докоснаха. Нейните бяха студени. Сълзи в очите й…

Той сграбчи ръцете. Едната принадлежеше на Джен, другата — на майка му. Докосна ги. Свърши се.

Не беше се свършило, защото в този миг Макврайс го дръпна отзад, жестокият Макврайс.

— Пусни ме! Пусни ме!

— Човече, ти наистина я мразиш! — извика в ухото му Макврайс. — Какво искаш? Да умреш, опръсквайки ги в собствената си кръв ли? Това ли искаш? За Бога, тръгвай!

Той се дърпаше, но Макврайс беше по-силният. Може би правото беше на негова страна. Гарати погледна към Джен — очите й бяха разширени от уплаха. Майка му го побутваше с ръце. На устните на Джен този път се четеше: „Тръгвай! Тръгвай! Тръгвай!“

„Разбира се, че ще тръгна — помисли си той. — Нали съм «Гордостта на Мейн.» И в този момент почувства омраза към нея, макар че всичко което беще направил, бе да я докосне, нея и майка му — само това си бе позволил.“

Третото предупреждение за него и Макврайс се стовари като гръмотевица, тълпата се отдръпна встрани и зачака с нетърпение продължението. По лицата на Джен и майка му се четеше паника. Майка му вдигна треперещите си ръце и той си спомни за Баркович, чийто ръце със същия уплашен жест се бяха вдигнали към шията, миг преди да си разкъса гръкляна.

— Ако ще го правиш, направи го зад следващия ъгъл, лайно смачкано! — извика Макврайс.

Гарати започна да трепери неудържимо. Макврайс отново го бе победил. Макврайс беше много силен.

— Добре — съгласи се той, без да знае дали Макврайс го чува. След това пое напред. — Добре, добре, пусни ме, че ще ми счупиш ключицата — той изхлипа, закашля се и си избърса носа.

Макврайс отпусна изнурените си ръце, но остана наблизо, готов да го сграбчи при първата необходимост. Едва сега Гарати се обърна и ги затърси, но познатите лица се бяха изгубили в тълпата. Помисли си, че никога не ще забрави зараждащата се в очите им предсмъртна паника, чувството за увереност, за спокойствие, което изведнъж бе потъпкано от неумолимата и страшна действителност. Всичко, което му остана от тази среща бе мъничко парче син, копринен плат.

Обърна се и закрачи напред без да поглежда вървящия до него Макврайс, а предателски треперещите му крака го отнасяха все по-далеч от града.

Тюбинс беше полудял.

Тюбинс беше нисичко момче с очила, и лице покрито с лунички. Не беше кой знае колко общителен, но беше приятно момче, преди да се побърка.

— КУРВА! — извика той към сипещия се дъжд. Вдигнал бе лице нагоре и дъждът се стичаше по лицето, по очилата, по бузите, свиваше покрай устата и капеше от брадичката му. — КУРВАТА НА ВАВИЛОН Е ДОШЛА СРЕД НАС! ТЯ СЕЕ ЛЪЖИ ПО УЛИЦИТЕ И ПОВДИГА КРАК ДО НАДГРОБНИТЕ КАМЪНИ! ПОКВАРА! ПОКВАРА! ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ВАВИЛОНСКАТА КУРВА! ОТ УСТНИТЕ Й КАПЕ МЕД, НО СЪРЦЕТО Й Е ПЪЛНО С ЖЛЪЧ И ГОРЧИЛКА…