Стивън Кинг - Дългата разходка

Времето рязко застудя. Гарати започна да се чуди, дали наистина съществува такова нещо като слънцето или онова горе е рожба на неговото въображение. Дори Джен се бе првърнала в сън — летен сън, от едно лято, което никога не е било.

Но колкот и да бе странно, образът на баща му беше по-ярък отвсякога. Баща му, с буйният перчем, който той самият бе наследил, и масивните, шофьорски рамене. Имаше телосложение на централен защитник. Спомняше си ясно как баща му го вдигаше на ръце, люлееше го, целуваше го, или рошеше косите му. Как го гледаше с обич.

Едва сега осъзна с тъга, че във Фрипорт почти не бе забелязал майка си, но тя също беше там — облечена в изтърканото си, черно палто, „за официални случаи“, чиято яка винаги беше покрита с пърхот, колкото и внимателно да си миеше майка му косата. Сигурно я бе наранил жестоко, с това че бе предпочел Джен пред нея. Може би го бе направил нарочно. Но сега това нямаше никакво значение. Защото беше минало. А пред него се разплиташе бъдещето, още преди да бъде заплетено.

„Навлизаш все по-надълбоко — помисли си той. — Навътре не е по-плитко, навътре е дълбоко, и накрая току виж си излязъл от залива, за да заплуваш в океана.“ А преди всичко изглеждаше толкова просто. Дори малко смешно, но какво от това. Нали разговаря с Макврайс, и Макврайс му призна, че първият път му е спасил живота съвсем без да се замисля. После, във Фрипорт го е направил, за да не стане пред очите на хубавичко момиче, което никога преди това не е виждал. Точно както не е виждал бременната жена на Скрам. Болезнено мъчно му стана от тези мисли. Отдавна не бе се сещал за Скрам. Гледаше на Макврайс като на по-възрастен и зрял от него. Зачуди се защо той не е успял да порасте.

А Разходката продължаваше. Край тях се нижеха градове.

Гарати потъна в уютното спокойствие на меланхолията, от което ненадейно го извадиха изстрелите на карабините и пресипналите писъци на тълпата. Той се огледа и с изненада установи, че Коли Паркър се е изправил на платформата, стиснал пушка в ръка.

Един от войниците лежеше проснат по гръб на пътя, вперил безжизнен поглед в небето. На челото му се виждаше мъничка черна дупка, с ореол от барутно изгаряне наоколо.

— Гадни копелета! — крещеше Паркър. Останалите войници бяха наскачали от камионетката. Паркър погледна към изумените Участници. — Хайде момчета! Насам! Можем да ги…

Участниците, включително и Гарати се бяха вторачили в Паркър, сякаш им говореше на чужд език. В този момент, един от войниците, който бе скочил откъм задната страна на платформата, простреля Коли Паркър в гърба.

— Паркър! — изпищя Макврайс. Изглежда той единствен осъзнаваше станалото, осъзнаваше вече изплъзващия се шанс. — О, не! Паркър!

Паркър изхърка болезнено, сякаш го бяха ударили в гърба с томахавка. Куршумът разкъса предната коремна стена и Паркър се залюля на платформата, а от разцъфналата на корема му рана бликнаха окървавени черва и потекоха надолу по джинсите. Ръката му замръзна в гневен жест насред въздуха, сякаш се готвеше да произнесе обвинителна реч.

— Боже.

— По дяволите — изруга Паркър.

Той изстреля два куршума в пътя с пушката, която бе отнел от един от войниците. Куршумите рекушираха и Гарати чу, как един от тях прелетя съвсем близо до него. Някой в тълпата нададе болезнен писък. Паркър разтвори ръце и изпусна пушката. Той се завъртя на токове, почти по военному и след това се просна на пътя, където остана да лежи, дишайки учестено, като куче, премазано до смърт от минаваща кола. Очите му яростно горяха. Той отвори уста и се помъчи да заговори през бликащата кръв.

— Вие. Ко. Копе. Копел. Ко — така и умря, вперил унищожителен поглед в тях, докато минаваха край него.

— Какво стана? — извика Гарати, без да се обръща към някой конкретно. — Какво стана с него?

— Издебна ги — рече Макврайс. — Ето какво стана. Сигурно е знаел, че няма да издържи до края. — Издебна ги и ги хвана по бели гащи — гласът на Макврайс беше пресипнал. — Искаше да го последваме всички, Гарати. Мисля, че можехме да го направим.

— За какво говориш? — попита уплашено Гарати.

— Не знаеш ли? — погледна го въпросително Макврайс. — Наистина ли не знаеш?

— Да го последваме?… Но за какво?…

— О, забрави. По-добре забрави всичко.

Макврайс се отдалечи от него. Изведнъж Гарати почувства, че се разтреперва. Не можеше да спре треперенето. Не разбираше за какво говори Макврайс. Не искаше да разбере, за какво говори Макврайс. Дори не искаше да си помисли за него.