Стивън Кинг - Дългата разходка

В един и петнадесет Боби Следж направи опит да се промъкне в тълпата, под прикритието на тъмнината и поройния дъжд. Отстраниха го бързо и ефективно. Гарати се зачуди дали тази работа не беше свършена от русия войник, който вчера за малко да изпрати и него. Знаеше, че русият е на смяна, зърнал бе лицето му на светлината от автокиното. Ужасно съжаляваше, че Паркър не бе застрелял него, когато сграбчи пушката.

В два без двадесет Бейкър падна и си удари главата в бордюра. Без да се замисли Гарати понечи да му се притече на помощ. Но една не загубила все още силата си ръка го сграбчи за рамото. Отново Макврайс. Разбира се, че ще е Макврайс.

— Не — поклати глава той. — Никакви мускетари повече. Сега вече играем наистина.

Продължиха без да поглеждат назад.

Бейкър получи три предупреждения и след това сякаш настъпи безкрайна тишина. Гарати чакаше да се обадят карабините и когато това не стана той си погледна часовника. Изминали бяха повече от четири минути. Малко след това Бейкър ги задмина и продължи напред без да се оглежда. Челото му беше сцепено и от раната капеше кръв, но очите му гледаха съвсем разумно. Изчезнал бе празният, почти безумен поглед.

Малко преди два през нощта навлязоха в територията на Ню Хемпшир сред възможно най-голямото стълпотворение от началото. Посрещнаха ги с оръдейна канонада. В дъждовното небе разцъфнаха фойерверки и осветиха с призрачно сияние тълпящото се докъдето ти стига окото множество. Няколко военни оркестъра свиреха най-различни маршове. Аплодисментите бяха като гръмотевици. Над главите им пламнаха огньовете на разноцветна илюминация, която изобразяваше лицето на Майора и на Гарати му се стори, че това е Божието лице. Последва го огненото изображение на нюхампширския почетен губернатор, човек прославил се с това, че е един от малкото учавствали в атаката на атомната база в Сантяго през 1953. Загубил бе единия си крак от радиационно поражение.

Гарати отново потъна в дрямка. Мислите му ставаха все по-разбъркани. Фрики Д’Алесио се беше свил в малък ковчег зад люлеещия се стол на бейкъровата леля. Тялото му беше като на охранена чеширска котка. Хилеше се с беззъбата си уста. Точно между рунтавите му вежди, които надвисваха над зелените му, малко кривогледи очи се виждаше стара, отдавна зарастнала рана от бухалка за бейзбол. Очите му проследиха черния фургон, в който откарваха бащата на Гарати. Един от войниците, които го охраняваха беше русият. Бащата на Гарати не носеше нищо друго освен слипове. Другият войник погледна назад през рамо и за миг Гарати си помисли, че това е Майора. Но после видя, че е Стебинс. Гарати погледна към ковчега, но чеширската котка с глава на Фрики беше изчезнала — останала бе само ухилената уста, която висеше във въздуха, като литнал резан от диня…

Отново гърмяха пушки, Божичко, сигурно стрелят по него, почувства как куршумите свирят край главата му, всичко свърши, свърши…

Той се сепна, събуди се и притича няколко крачки напред, режеща болка го прониза от ходилата чак до слабините. Едва тогава осъзна, че стрелят по някой друг и че този друг вече е мъртъв и лежи проснат по очи на пътя.

— Аве Мария — промърмори Макврайс.

— Пълна с благодат — обади се зад тях Стебинс. Беше се приближил съвсем до тях, за да е по-близо до убийството и усмивката му беше като усмивката на чеширската котка от съня на Гарати. — Помогни ми да спечеля това състезание.

— Стига — прекъсна го Макврайс. — Не се прави на мъдър задник.

— Задникът ми не е по-мъдър от твоя — отвърна с полузаспал глас Стебинс.

Макврайс и Стебинс се разсмяха — малко напрегнато.

— Добре де — рече Стебинс. — До известна степен.

— Вдигай ги, спускай ги и си затваряй устата — пропя напевно Макврайс. Той прекара разтреперана ръка през лицето си и се отдалечи с поглед вперен право напред, а раменете му бяха като прекършен лък.

Още някой получи картон преди да стане три часа — застреляха го под дъжда, паднал на колене в мрака, недалеч от Портсмут. Ейбръхам, който не спираше да кашля, продължаваше да върви в безнадеждния плам на треската, като някакво мъртвешко сияние, като падащ в небето метеор. Кратък и ярък блясък, преди да настъпи пълният мрак — ето какво го чакаше.

Бейкър крачеше с несломима и мрачна упоритост, мъчейки се да се отърве от предупрежденията, преди да получи нови. Гарати едва го различаваше през поройния дъжд. Бейкър накуцваше и беше стиснал юмруци.

А Макврайс почти се беше предал. Гарати не беше съвсем сигурен кога е станало това, може би само преди секунда, докато е гледал на другата страна. В един миг той беше пълен с енергия (Гарати си спомни с каква сила го стисна за рамото, когато падна Бейкър), а в следващия се беше прегърбил като немощен старец. Тази гледка едва не накара Гарати да загуби присъствие на духа.