Стивън Кинг - Дългата разходка

— Колко е часа? — попита Стебинс. Лицето му сякаш се бе размекнало от дъжда. То се превърна в лицето на Олсон, на Ейбръхам, на Баркович… после, Божичко, в лицето на Гарати, безнадеждно, изтерзано, навъсено и озъбено само на себе си, лице на отдавна изгнила в някоя забравена нива врана.

— Десет без двайсет — отвърна Макврайс. Той се ухили — призрачна имитация на неговата добре позната, цинична усмивка. — Честит пети ден, на всички вас, глупаци.

Стебинс кимна.

— Ще вали ли през целия ден, Гарати?

— Да, струва ми се. Поне така изглежда.

Стебинс кимна повторно.

— И аз така мисля.

— Ами, тогава да излезем да се поразходим в дъжда — предложи ненадейно Макврайс.

— Добре. Благодаря за поканата.

Продължиха да вървят напред, почти в крачка, макар всеки от тях да бе превит от болката, която го разкъсваше отвътре.

Когато най-сетне стигнаха Масачузетс, бяха останали седем: Гарати, Бейкър, Макврайс, един олюляващ се скелет на име Джордж Фийлдър, Бил Хоуг („произнася се Хъф“ — доста по-рано бе казал на Гарати), едър, мускулест Участник на име Мълиган, който сякаш тепърва загряваше, и Стебинс.

Пищното, шумно празненство по пресичане на границата беше останало далеч зад тях. Дъждът продължаваше да вали все така монотонно. Вятърът ги блъскаше в лицата с неудържимата сила на идващата пролет. Той помиташе шапки в тълпата и ги отнасяше като летящи чинии към размитото в бяло небе.

Съвсем скоро — почти веднага след неочакваното признание на Стебинс Гарати изпита някакво странно олекване на цялото си същество. Краката му си припомниха за едновремешната си сила. Притъпиха се болките в гърба и врата. Сякаш катереше последните метри от стръмната скала преди да се изкачи на върха — високо над гъстата мъгла и сивите облаци, под ярките, студени лъчи на слънцето и остро щипещият, разреден въздух… където единствения път е надолу и то със скоростта на полет.

Камионетката беше недалеч пред тях. Гарати погледна към русия войник, който бе седнал под широкия, бризентов чадър. Помъчи се да съсредоточи цялата си болка и мъка в омразното лице. Русият го гледаше с безразличие.

Гарати премести поглед към Бейкър и видя, че носът му кърви доста лошо. Лицето му беше омазано с кръв, която се стичаше надолу по брадичката.

— Ще умре, нали? — попита Стебинс.

— Сигурно — отвърна Макврайс. — Много хора умряха, ти не разбра ли?

Вятърът шибаше дъжда право в лицата им и Макврайс се залюля. Веднага получи предупреждение. Тълпата нададе възторжен вик, безчувствена и глуха за техните мъки. Днес поне фойерверките бяха по-малко. Дъждът беше попречил на тези лайнарски веселия.

Пътят правеше широк, стръмен завой и Гарати усети, че сърцето му прескача.

— Мили Боже! — възкликна с отпаднал глас Мълиган.

Пътят се спускаше между два стръмни хълма. Приличаше на клисурата между две женски гърди. Хълмовете бяха почернели от народ. Живи стени от хора се издигаха над и около тях, сякаш вървяха през огромен мравуняк.

Джордж Фийлдър внезапно дойде на себе си. Оголената му като череп глава бавно се завъртя на измършавелия врат.

— Искат да ни изядат — промърмори той. — Ей сегичка ще се нахвърлят върху нас и ще ни изядат.

— Не съм на същото мнение — отвърна Стебинс. — Досега няма описан случай на…

— Ще ни изядат! Ще ни изядат! Щениизядат! Ядат! Ядат! Щениизядатщениизядат… — Джордж Фийлдър се завъртя в кръг с разперени ръце. В очите му гореше неописуем ужас. Гарати си помисли, че прилича на побъркан персонаж от видеоигра.

— Щениизядатщениизядатщениизядат…

Крещеше с цяло гърло, но Гарати едва го чуваше. Оглушителния ропот на тълпата по хълмовете ги блъскаше като чук. Гарати дори не можа да чуе изстрелите, когато най-накрая Фийлдър падна, само дивия рев, който излетя от гърлото на Тълпата. Тялото на Фийлдър изигра няколко стъпки от румба в средата на пътя, краката му подскачаха, тялото се гърчеше, ръцете се извиваха. След това, очевидно уморен от танца, той седна с широко разтворени крака и така умря, подпрял брада на гърдите си, като някое уморено, малко момче, на което му се е доспало по време на игра.

— Гарати — повика го Бейкър. — Гарати, кръвта ми изтича — многолюдните хълмове бяха останали зад тях и Гарати го чуваше — макар не съвсем ясно.

— Да — отвърна той. С мъка се сдържа да говори спокойно. Нещо вътре в Арт Бейкър се беше скъсало и кървеше. От носа му шуртеше алено мастило. Бузите и шията му бяха тъмночервени от съсирената по тях кръв. С кръв беше пропита и ризата му.