Стивън Кинг - Дългата разходка

— Никога не съм се замислял по този въпрос. Можеш ли да си представиш, че вече е почти десет часа?

— Все едно цял живот да тренираш овчарски скок и когато най-сетне отидеш на олимпиада да си кажеш: „Защо, по дяволите, трябва да прескачам тая тъпа летва?“

— Аха.

— Става ти все едно, нали? — настояваше Макврайс.

— Има нещо вярно в думите ти — призна Гарати. Той млъкна и се замисли. От известно време нещо го притесняваше. Към тях се приближи Бейкър. Гарати погледна към него, после към Макврайс и после отново към Бейкър. — Видяхте ли Олсон… видяхте ли косата му? Преди да си го получи?

— Е какво за косата му? — попита Бейкър.

— Беше посивяла.

— Не, това е невъзможно — поклати глава Маквраййс, но имаше изплашен вид. — Сигурно е от прахта.

— Беше посивяла — повтори Гарати. — Сякаш от незапомнени времена сме на този път. Заради косата на Олсон си помислих… помислих си за това… но може би това е някакъв смахнат вид безсмъртие — тази мисъл му се стори ужасно подтискаща. Той впери очи в мрака, чувствайки как топлия вятър полъхва в лицето му.

— Вървя, вървях, ще вървя, щях да вървя — изрецитира Макврайс. — Да го преведа ли на латински?

„Застинали сме във времето — помисли си Гарати“.

Краката им се движеха, но те стояха неподвижно. В тълпата проблесна огънче от цигара, от време на време ги заслепяваше някой прожектор, или в небето се издигаха фойерверки, които можеха и да са звезди, странно близки съзвездия, които маркираха тяхното съществуване в миналото и бъдещето и превръщаха и двете в нищо.

— Бррр — потрепера Гарати. — Човек може да се побърка.

— Вярно — съгласи се Пиърсън и след това се изсмя нервно. Вървяха нагоре по склона на един дълъг, полегат хълм. Пътят тук беше с бетонна настилка, твърд под краката. Гарати имаше чувството, че усеща всяко камъче отдолу, през изтънелите като хартия подметки. Вятърът търкаляше по шосето обвивки от шоколад, торбички от пуканки и други лъскави отпадъци. На някои место се налагаше да си пробиват път през тях.

„Не е честно — помисли си самосъжалително Гарати“.

— Какво ни чака напред? — опита се да завърже разговор Макврайс.

Гарати затвори очи и се помъчи да си представи картата на района.

— Не мога да си припомня всички малки градчета. Вървим към Луистън, това е втория по големина град в щата, по-голям е от Оугюста. Ще минем по главната улица. Преди се казваше „Лисбън стриит“, но сега е „Котър мемориал авеню“. Реги Котър е единственото момче от Мейн, което някога е печелило Дълга разходка. Това е било преди много години.

— Той умря, нали? — попита Бейкър.

— Да. По време на Разходката получи кръвоизлив и ослепя с едното око. После се оказа, че имал тромб в мозъка. Почина една седмица след Разходката. Било е доста отдавна — допълни Гарати, сякаш да омаловажи факта.

Известно време никой не проговори. Под краката им пращяха хартиени опаковки с шума на далечен горски пожар. В тълпата избухна бомбичка. Гарати погледна към хоризонта, където се виждаше бледо сияние, вероятно от градовете-близнаци Луистън и Оубърн — това беше земята на Дюсе, Аубашон и Леваше, земята на Nous parlons francais ici. Изведнъж Гарати бе завладян от неудържимото желание да пъхне в устата си освежаваща дъвка.

— А след Луистън?

— Излизаме на шосе 196, после по 126 стигаме Фрипорт, където ще видя мама и моето момиче. Също там ще излезем на Ю.С. номер 1. И на него ще си останем докато всичко свърши.

— Големият аутобан — промърмори Макврайс.

— Да.

Екнаха изстрели и всички подскочиха.

— Това беше Баркович, или Куинс — рече Пиърсън. — Не съм сигурен… единият от двамата продължава да върви… това е…

Смехът на Баркович разцепи мрака, остър, пронизителен звук, от който настръхваше кожата.

— Още не, курви такива! Още не съм си отишъл! Още неееее…

Гласът му продължаваше да се издига и да се издига. Беше като пощуряла сирена при пожар. Неочаквано Баркович вкопчи ръце в гръкляна си и започна да го дере.

— Исусе мили! — извика Пиърсън и повърна.

Всички се отдръпнаха ужасени, едни напред, други назад, а Баркович продължаваше да крещи и да дере и да върви, мъртвешки бледото му лице гледаше право в небето, а устата му бе като зинала бездна.

После пожарният сигнал започна да утихва и заедно с него утихна и Баркович. Той се строполи и войниците го застреляха, жив или може би вече умрял.

Гарати се обърна и отново закрачи с лице напред. Изпитваше смътно облекчение, че не е получил предупреждение. Видя отпечатъка на собствения си ужас по лицата на околните. Ролята на Баркович беше приключила. Гарати си помисли, че тази сценка не предвещава нищо добро за останалите живи, за тяхното бъдеще на този мрачен и гаден път.