Стивън Кинг - Дългата разходка

Самият град също беше потопен, задушен и изгорен. В известен смисъл Оугюста не съществуваше, нямаше охранени лелки, нито хубави момичета, нито помпозни мъжаги, нито подмокрени дечица, размахващи розови облаци от захарен памук. Нямаше гневни италианци, които да ги замерят с резани диня напук на всичко. Останала бе само Тълпата, създание без тяло, без глава, без ум. Тълпата не беше нищо друго освен Глас и Очи и нищо чудно нямаше в това, че Тълпата беше едновременно Бог и Антихрист. Гарати го почувства. Знаеше, че и другите го чувстват. Беше като да вървиш между огромни електрически стълбове, да усещаш прелитащите между тях заряди, от които косата ти да настръхва, езикът ти да замира в устата, а от очите ти да хвърчат искри, всеки път, щом мигнеш. Тълпата жадуваше за удоволствие. Тълпата жадуваше за почитание и страх. В края на краищата, Тълпата беше онази, заради която се извършваше жертвоприношението.

Краката им затъваха да глезените в конфети. Губеха се един друг и се намираха един друг през гъстия порой от разноцветни гирлянди, изрязани от най-различни списания. Гарати дръпна напосоки една гирлянда и се втренчи изненадан в рекламата за нашумелия метод на Чарлз Атлас за отслабване. Той сграбчи друга и се изправи лице в лице с Джон Траволта.

И във вихъра на забавата, тъкмо когато бяха изкачили първия хълм на шосе 202 и пред тях се разкри обградената от гъста тълпа магистрала и опустелия град зад нея, тъкмо в този исторически миг два мощни прожектора разцепиха мрака и в светлината се появи Майорът, изправен в бавно отдалечаващия се джип, с вдигната за поздрав ръка, в която стискаше неизменния жезъл. Погледът му беше вперен нагоре, сякаш не виждаше и не чуваше врящото море от титанични страсти, което бушуваше наоколо.

А Участниците — не, струните не бяха скъсани, само се бяха разстроили. Всички крещяха възторжено, с пресипнали, едва доловими гласове, всичките тридесет и седем, които бяха останали. Тълпата не би могла да чуе тези крясъци, но необяснимо как тя ги чу и разбра, че и тази година за пореден път се бе затворил кръгът между култът към смъртта и желанието да се срещнеш очи в очи с нея. И в този миг тълпата обезумя напълно и по редиците й се понесоха спазми от конвулсивни напъни. Гарати внезапно почувства остра, пронизваща болка в лявата гръдна половина, но нищо не можеше да заглуши възторжения му вик, дори съзнанието, че е на края на силите си. От гибел ги спаси един Участник с трескав поглед на име Мълиган, който се отпусна на колене, със затворени очи и притиснати към слероочията юмруци, сякаш се мъчеше да задържи с ръце мозъка си. Той се просна напред по лице, и върхът на носа му се обели като размекнат от вода тебешир по черната дъска. „Колко странно — помисли си в този момент Гарати — може да се каже, че направо си е изтъркал носа от ходене“. А само миг по-късно на Мълиган му бе оказана милостта да бъде застрелян. Но след този случай Участниците спряха да крещят. Гарати беше ужасно уплашен от болката в гърдите, която почти не бе намаляла. Обеща си това да е краят на лудостта.

— Близо ли сме вече до твоето момиче? — попита го Паркър. Гласът му не звучеше по-меко, но все пак сега в него се долавяше приятелско отношение. Гарати беше започнал да го харесва.

— На около петдесет мили. Може би шейсет. Горе-долу.

— Ти си един щастлив копелдак, Гарати — рече със завист Паркър.

— Мислиш ли? — той беше изненадан от това определение. Обърна се да види дали Паркър не му се подиграва. Но Паркър го гледаше сериозно.

— Ще видиш своето момиче и майка си. А кой по дяволите ще видя аз отсега до края? Никой друг освен тези прасета — той размаха среден пръст към тълпата, която изглежда възприе жестта му за поздрав и нададе възторжен рев. — Мъчно ми е за дома — продължи Паркър. — И ме е страх — той се обърна ненадейно към тълпата и зарева: — Прасета! Вие сте прасета! — отвърнаха му с още по-възторжени крясъци.

— И мен ме е страх. И ми е мъчно за дома. Аз… искам да кажа ние… той преглътна развълнувано. — Всички ние сме твърде далеч от къщи. Пътят ни отдалечава. Може и да ги видя, но не ще мога да ги докосна.

— Според правилата…

— Знам какви са правилата. Мога да се докосвам до когото си искам, стига да не напускам очертанията на пътя. Но не е същото. Сякаш между нас има преграда.

— Лесно ти е да ги разправяш тия врели-некипели. Нали при всички случаи ще ги видиш.

— Може би от това само ще се почувства по-зле — намеси се Макврайс. Беше се приближил безшумно зад тях. Тъкмо пресичаха ярко осветения железопътен прелез, откъдето се отбиваше пътя за Уинтроп. Дълго след като го пресякоха Гарати виждаше мигащото в тъмнината жълто око на предупредителните свитлини, което ту се затваряше, ту се отваряше, хвърляйки отблясъци надалеч по пътя.