Стивън Кинг - Дългата разходка

— Ужасно малко е — съгласи се Макврайс.

Двамата вървяха рамо до рамо. Сенките им ставаха все по-дълги. Из тълпата вече се мяркаха жилетки, сякаш някой магьосник ги бе измъкнал от вълшебната си шапка. Веднъж Гарати мярна дори тъничкия синкав дим от лула и това му навя сладки, уютни спомени за баща му. Един мъничък пудел внезапно се отскубна от прегръдките на стопанина си и се понесе по пътя. Червената му найлонова каишка се влачеше по асфалта зад него, розовият му език се полюшваше, от устата му течеше пяна. Пуделът се спря, после започна бясно да преследва опашката си и беше застрелян, когато се хвърли със замаян поглед към Пиърсън, който изруга гневно войника. Ударът от тежкокалибрения куршум го преметна почти в краката на тълпата и кучето остана да лежи там, дишайки тежко, с широко отворени, невиждащи очи, насочени към небето. Никой не смееше да признае, че кучето е негово. Най-накрая едно малко момченце се прокрадна през полицейския кордон, излезе на единия край на пътя, спря се край кучето и заплака. Към него се приближи един от войниците. Майката на момчето нададе уплашен писък в тълпата. За един ужасяващ миг Гарати си помисли, че войникът ще застреля детето, както бе застрелял кучето, но войникът просто избута с бездушно изражение момчето обратно в тълпата.

В 6:00 следобед слънцето докосна хоризонта и небето се обагри в оранжево. Захладня. Участниците започнаха да повдигат яки. Зрителите потропваха с крака и търкаха ръце.

Коли Паркър регистрира поредното си оплакване от проклетото време на щата Мейн.

„Към девет без четвърт ще стигнем Оугюста — помисли си Гарати. — а от там до Фрипорт е една крачка.“ При тази мисъл го налегна депресията. И после какво? Ще я видиш за две минути, ако разбира се не я пропуснеш в тълпата — Боже опази. И после какво? Да се откаже?

Изведнъж го завладя странната увереност, че Джен и майка му няма да са там. Само децата от училище ще го чакат, нетърпеливи да зърнат обладания от жажда за самоубийство чудак, който е отраснал в техните редици. И Женският кръжок. Те със сигурност ще присъстват. Членовете на Женския кръжок за взаимопомощ го поканиха на чай само два дни преди началото на Дългата разходка. В онези древни времена.

— Хайде внимателно да се върнем назад — предложи Макврайс. — Ще го направим бавно, докато ни настигне Бейкър. Искам в Оугюста да влезем заедно. Като тримата мускетари. Какво ще кажеш, Гарати?

— Съгласен — кимна Гарати. Предложението му се стори добро.

Започнаха неусетно да изостават и не след дълго злобарят Харолд Куинс отново се озова начело на парада. Разбраха, че са сред свои хора, когато Ейбръхам им подвикна с мрачен глас:

— Решихте значи най-сетне да се върнете на село при баба и дядо?

— Исусе, ама той наистина прилича на дядо — възкликна Макврайс облещил очи в изтерзаното, небръснато от три дена лице на Ейбръхам. — Особено на тази светлина.

— Преди много, много години — пое в същия тон Ейбръхам и за миг им се стори, че някакъв зъл дух го е обсебил и говори през устата му. — нашите прадеди стъпили на този континент… о, по дяволите. Забравих останалото. Трябваше да го научим наизуст в осми клас по история, за да получим шестица.

— Лицето на нашия храбър праотец и душевността на сифилистичната маймуна — тъжно поклати глава Макврайс. — Ейбръхам, откъде ти дойде наум до говориш подобни дивотии?

— И прокарах си път дотук — рече с приповдигнат глас Ейбръхам. Той понечи да продължи, но карабините го изпревариха. Не чуха познатото сгромолясване на трупа.

— Това беше Галант — рече Бейкър, като погледна назад. — Цял ден върви без да дойде в съзнание.

— Значи дотук си прокара път — подхвърли Гарати и сетне се разсмя.

— Да — кимна Ейбръхам, прокара ръка нагоре по бузата си и разтърка с юмрук едното око. — Сещате ли се за съчинението?

Всички кимнаха. Стандартна част от психологическия преглед беше написването на съчинение на тема: „Чувствате ли се подготвен да вземете участие в Дългата разходка?“ Гарати внезапно усети, че нещо топло се стича по дясното му ходило и се зачуди дали е гной, кръв, пот или смес от всичко това. Не чувстваше никаква болка, макар чорапът му да бе скъсан.

— Ами, — продължи Ейбръхам — аз например не се чувствах подготвен да учавствам в каквото и да било. Решението да се явя на изпит беше съвсем моментно. Бях тръгнал на кино и случайно минавах покрай гимнастическия салон, където провеждаха изпита. Знаете, че за да ви пуснат вътре трябва да покажете на вратата Разрешителното за работа. Съвсем случайно носех моето в този ден. Ако не го бях взел, едва ли щях да се помъкна обратно към къщи заради него. Щях да си отида на кино и сега нямаше да съм тук, на крачка от смъртта и в такава веселяшка компания.