Стивън Кинг: Да се возиш на вагончето на смъртта

Колата ме отмина, после шофьорът зави вдясно и спря на банкета, където свършваше каменната стена, разделяща гробището от Ридж Роуд. Хукнах към автомобила, без да обръщам внимание на раницата, която ме удряше по коленете. Беше марка „Мустанг“, от онези страхотни модели, произведени в края на шейсетте или на седемдесетте. Моторът силно ръмжеше, което ме наведе на мисълта, че при следващия технически преглед ще накарат собственика да смени шумозаглушителя… но това не ме засягаше.

Отворих вратата и се настаних на предната седалка. Пуснах раницата между краката си, в този момент усетих някаква миризма — почти позната и малко неприятна.

— Благодаря — казах. — Много благодаря.

Човекът зад волана носеше избелели джинси и черна тениска с отрязани ръкави. Имаше слънчев загар и яки мускули, десният му бицепс беше обгърнат от татуировка на синя бодлива тел. На главата си беше нахлупил зелена бейзболна шапка, обърната с козирката назад. На тениската му беше прикрепена значка, но от мястото, на което седях, не можех да прочета надписа.

— Няма за какво — промърмори той. — В града ли отиваш?

— Да — отговорих. — В тази част на света Луистън е единственото населено място северно от Портланд, което би могло да се нарече „град“. Затворих вратата и забелязах, че на огледалцето за обратно виждане е закачен ароматизатор във формата на елхичка — неговата миризма бях усетил, когато се качих. Помислих си, че тази вечер обонянието ми е подложено на жестоко изпитание — първо вонята на урина, сега пък натрапчивата миризма на бор. После си казах, че трябва де изпитвам облекчение, задето някой ме е качил. Непознатият натисна педала за газта, мустангът с рев се понесе по Ридж Роуд, аз се опитах да си внуша, че чувствам облекчение.

— По каква работа отиваш в града? — попита той?

Изгледах го изпод око — навярно беше мой връстник, може би посещаваше вечерните занятия в техническия колеж в Обърн или работеше в една от малкото останали текстилни фабрики в околността. А през свободното си време вероятно лежеше под мустанга, защото така правят всички младежи от глухата провинция — наливат се с бира, пушат по малко трева, поправят колите си. Или мотоциклетите си.

— Брат ми се жени. Ще му бъда кум. — Изтърсих лъжата ей-така, без причина. Не исках непознатият да разбере за майка ми, макар че не знаех защо държа да го запазя в тайна. Нещо не беше наред. Не знаех какво, нито пък как го разбрах, но бях абсолютно сигурен. — Репетицията е утре. А вечерта ще има ергенско празненство.

— Брей, не думай! — Той се обърна и ме изгледа. Забелязах, че има красиво лице, раздалечени очи и плътни устни. Усмихваше се леко, погледът му беше подигравателен.

— Да, програмата е доста натоварена — смотолевих.

Страхувах се. Ни в клин, ни в ръкав отново изпитах страх. Нещо не беше наред, може би още от момента, в който, щом зърнах разплутата луна, изкуфелият старец ме накара да си пожелая нещо. А може би дори от мига, в който се обади госпожа Маккърди и ми каза, че има за мен лоши новини, които не са чак толкова лоши.

— Сигурно се радваш, братле — каза младежът. — Човек си прекарва гот на сватбата на брат си. Как се казваш?

Не бях изплашен, а направо ужасен. Нищо, абсолютно нищо не беше наред, нямах представа защо и как играта бързо загрубя. Едно обаче знаех — не исках шофьорът на мустанга да научи името ми също така не желаех да разбере защо отивам в Луистън. Не че щях да стигна до Луистън. Бях сигурен, че никога повече няма да видя Луистън. Почувствах го интуитивно, както преди малко разбрах, че шофьорът ще спре да ме вземе. А пък миризмата… досещах се нещичко по този въпрос. Не усещах миризмата на ароматизатора, а друга, донякъде замаскирана от аромата на бор.

— Хектор. — Изтърсих първото име, което ми дойде на ума — името на моя съквартирант. — Казвам се Хектор Пасмор. — Въпреки че устата ми беше пресъхнала, гласът ми не издаваше страха ми, което беше добре. Някакъв вътрешен глас ми подсказваше да не показвам пред шофьора на мустанга, че съм надушил нещо гнило… в прекия и преносния смисъл. Това беше единственият ми шанс.

Той се поизвърна към мен, едва тогава видях надписа на значката: „ВЗИХ СЕ НА ВАГОНЧЕТО НА СМЪРТТА В ЛУНАПАРКА В ЛЕЙКОНИЯ“. Знаех къде се намира този лунапарк, макар че от години не бях ходил там.

Видях плътна черна линия, която опасваше шията му, само че това не беше татуировка. Дузини тънки линийки я пресичаха вертикално. Бяха шевове, направени от човека, който е прикрепил главата към тялото му.