Стивън Кинг: Да се возиш на вагончето на смъртта

— Гледай да спестиш някой и друг долар и да се ожениш, мен кучета ме яли — повтаряше тя. — Ако си пръскаш парите заради мен, няма да усетиш вкуса на истинския живот.

— Ти си истинският ми живот — казвах й и я целувах. — Независимо дали ти харесва, но е така.

Накрая се предаде.

Последваха няколко щастливи години — седем на брой. Не живеех с мама, но почти всеки ден отивах да я видя. Играехме на карти, често взимах видеокасети под наем, които гледахме заедно с нея (още щом започнах работа, й подарих видеокасетофон). Прекарвахме си страхотно, както повтаряше тя. Не зная дали дължахме щастието си на Джордж Строб, но наистина бяхме щастливи. А споменът за нощта, през която той ме качи в колата си, не избледня, както очаквах; всяка подробност — как старецът ми каза да си пожелая нещо, щом е пълнолуние, и допирът на ледените пръсти на Строб, когато прикрепи значката на джоба на ризата ми — бе запечатан в паметта ми. Един ден потърсих значката, но не я намерих. Знаех, че беше в мен, когато се пренесох в малкия апартамент във Фалмът — държах я в най-горното чекмедже на нощното шкафче при гребените, двата комплекта копчета за ръкавели и „политическа“ значка с надпис „БИЛ КЛИНТЪН — ПРЕЗИДЕНТ НА БЕЗОПАСНИЯ СЕКС“ — но като я потърсих, беше изчезнала. А когато след един-два дни телефонът иззвъня, веднага разбрах защо плаче госпожа Маккърди. Чух ужасната новина, която непрестанно очаквах; говореното — изговорено, стореното — сторено.

След погребението, когато върволицата хора, изказващи ми съболезнованията си, най-сетне секна, отидох в къщичката в Харлоу, в която майка ми беше прекарала последните си години, прекалявайки с цигарите и с поничките, поръсени с пудра захар. Доскоро бяхме двамата — Джийн и Алан Паркър — срещу целия свят; сега бях сам.

Прегледах имуществото й, отделих документите, които по-късно трябваше да се уредят, опаковах в кашони вещите, които исках да запазя, и ги поставих в другия край на стаята, за да се различават от кашоните с предмети и дрехи, предназначени за Армията на спасението. Преди да си тръгна, коленичих и надникнах под леглото… видях онова, което през цялото време търсих, без да го признавам пред себе си — прашна значка с надпис „ВОЗИХ СЕ НА ВАГОНЧЕТО НА СМЪРТТА В ЛУНАПАРКА В ЛЕЙКОНИЯ“. Стиснах я в шепата си. Иглата се забоде в плътта ми, ала аз още по-здраво свих юмрук, изпитвайки горчива наслада от болката. Когато отново погледнах значката, очите ми бяха замъглени от сълзи и буквите изглеждаха двойни. Все едно без специални очила гледах триизмерен филм.

— Доволен ли си? — попитах празната стая. — Достатъчно ли е? — Разбира се, отговор не последва. — Защо изобщо се направи труда? Какъв е смисълът?

Отново нямаше отговор, пък и защо ли да има? Чакаш на опашката, това е всичко. Чакаш на опашката под отровната светлина на оранжевата луна и си пожелаваш нещо. Чакаш на опашката и чуваш писъците на хората; плащат, за да се страхуват, а Вагончето на смъртта винаги им осигурява онова, за което са платили. Може би, когато ти дойде редът, ще се повозиш; може би ще побегнеш. Според мен и в двата случая резултатът е еднакъв. Не би трябвало да е така, но… говореното — изговорено, стореното — сторено.

Вземи си значката и се махай от тук.

© 2000 Стивън Кинг

© 2002 Весела Прошкова, превод от английски

Stephen King

Riding the Bullet, 2000

Сканиране, разпознаване и редакция: meduza, 2008 г.

Последна редакция: NomaD, 2008 г.

Издание: Стивън Кинг. Всичко е съдбовно — 14 мистерии. ИК Плеяда, 2002

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9880]

Последна редакция: 2008-12-17 19:30:00